На изток. Към онова място, откъдето изгрява слънцето, показва се над далечния хоризонт и излива водопади от оранжево, червено и алено. И дори да не открием нищо и никого, дори да установим, че река Неде се влива в мистично море, пак ще продължим да летим, стига вятърът да ни тласка на изток. Ще прелетим неизброими стотици и дори хиляди километри до другия бряг на морето, до другата страна на земята, където никой здрачник дори не би помислил, че може да оцелее. И едва тогава ще се приземим.
И после ще си устроим дом. Ще започнем от нулата. От нас двамата ще възникне цивилизация. Ще имаме деца, те ще имат свои деца и техните деца — свои, докато хората ни не станат по-многобройни от звездите в небето и песъчинките в пустинята. Ще превърнем недостатъците си в предимства. Аномалиите ни ще прераснат в оръжия. Издръжливостта ни на слънчева светлина, вроденият ни инстинкт да изучаваме новото, способността ни да плуваме и да обичаме, интелигентността ни, волята ни за оцеляване, емоциите ни, чувството за лоялност. От всички тези странности ще се родят хора, по-доминиращи от оригиналния вид.
Ще вземем наученото от тях и ще го направим наше. Ще интегрираме технологиите им в развитието на нашата цивилизация, ще ги използваме като катализатори за нашия прогрес. Архитектура, компютри, оръжия, наука, всичко ще бъде вмъкнато на вярното място в наша полза, безпроблемно и неотменно втъкано в нашата история, като че поначало е било наше откритие. Ще вземем речника им, езика им, ще ги направим наши собствени и ще ги накараме да служат на нашите нужди. За да се подиграем с тях, ще дадем същите имена на нациите, континентите и моретата, с които са си служели да ни мамят.
А когато векове по-късно, цяло хилядолетие по-късно, вече сме завладели всяко парче земя на всеки континент и дори моретата, лежащи помежду им, когато населението наброява огромна цифра, ще ги погнем. Ще ги издирим и те няма да представляват нищо за нас. Нищо. Те, с тяхната уязвимост от слънчева светлина и непоносимост към изминаването на дълги разстояния, ще са все така блокирани в същата забутана Пустош. И тогава ще ги премажем. Ще ги премажем. Ще угаснат като свещи, духани от вятъра. Ще ги подгоним под земята, ще ги натикаме в изолирани кътчета на света, където ще се укриват в тъмни пещери, принудени да прекарват дните си в затъмнени килери. Ще им се наложи да се оттеглят в планински укрепления, където ще научат какво е да си сам, да си изолиран, да си странен. Докато не се сведат до незначителни бележки под линия в аналите, дори не на историята, а на фолклора. Всички спомени за тях ще бъдат изтрити, ще бъдат споменавани в художествената литература, сведени до стереотипи, карикатурно изобразени като бледни самотници.
Пред мен Сиси се носи плавно, завърта леко глава и ми помахва бързо. Аз също помахвам в отговор. Утринната светлина вече струи навсякъде около нас и обагря делтапланерите ни като калейдоскоп от цветове. Толкова много оттенъци и нюанси, все едно са влетели право в огнената вихрушка на срещнали се дъги.
Разкопчавам якето си и вадя снопче листове. Пускам ги един по един, а после всичките наведнъж. Те пърхат на вятъра като лудешките крила на ранена птица, а множеството полумесеци по тях примигват и проблясват. Понасят се надолу мълчаливо, почти кротко, към реката Неде, където ще потънат и ще изчезнат завинаги.
Мисля си за земята, която ще направим свой дом. Няма да я наречем Земята на мляко и мед, на плодове и слънце. Това е страната на баща ми, а новата ще е на мен и Сиси. Тя ще е обратното на света, който познаваме сега. Взирам се в Неде под нас, тънка като сребърна стрела, сочеща пътя напред. Тя е последното, което ще видя от тази земя.
Името на новия ни дом ще е друго. Обратното на NEDE. EDEN.
Ще го наречем Рай.