Последва слабо изразената следа, но я изгуби, когато задуха вятър. Изчака; тя беше търпелива — имаше достатъчно време. И след като вятърът утихна, отново откри мириса. Съвсем тънка струйка. Отведе я надалече от центъра на селото и после към една уединена постройка, която се издигаше на границата с гората. Сградата напомняше на бетоново блокче заради липсата на прозорци и на всякаква естетика. Застана пред затворената врата и започна да души. На вратата, също като на самата сграда, и бе спестена тазвечершната разруха. Никой хепър не беше потърсил убежище на това отдалечено място, така че никой от здрачниците не беше безчинствал тук.
В нея се помещаваше лаборатория. Вътре мирисът, сходен с този на Джийн, беше по-наситен, трупан с месеци. Излъчваше се от епруветките, флаконите, колбите и очилата, от работните повърхности и табуретките, от хамака в ъгъла. Тя затвори очи и се концентрира, като разшири леко ноздри. Мирисът, близък до този на Джийн, имаше характеристиките на кръвен роднина на Джийн. По-възрастен. Мъж, Може би бащата на Джийн?
След преобразяването изостреното й обоняние никога не спираше да я смайва; но беше на път да се удиви още повече. Защото този аромат накара далечен спомен да изплува на повърхността. Беше подушвала тази миризма преди много време, когато беше малко дете, когато още беше хепър и дори не осъзнаваше, че я долавя, а още по-малко, че я скътва в спомените си.
Мирисът, сходен с този на Джийн, беше мирисът на лекаря.
На мъжа, направил й онази ужасна операция преди десет години. Тялото й се напрегна при спомена.
Отдалечи се от работните повърхности и се насочи към дъното на лабораторията. В далечния край миризмата, сходна с тази на Джийн, отслабна и тя беше на път да смени посоката, когато долови нещо любопитно. Всъщност не самия аромат беше толкова необичаен, тъй като беше все същият, а мястото, от което се носеше. Идваше от пода. Задуши. Не, идваше изпод пода.
Сведе глава и се взря надолу.
Миг по-късно ръцете й вече бяха под дъските на пода. Пръстите й напипаха металния капак на малко сандъче. Отстрани още няколко дъски и изтъкна сандъчето навън.
Вдигна капака. Вътре беше пълно със снопове хартия. Вехти, плесенясали, пожълтели и с оръфани краища, листата водеха назад към период отпреди не десетилетия, а цели векове.
Не съдържащото се върху хартията беше онова, което мигом прикова вниманието й — античният шрифт й беше напълно непонятен. Вместо това очите и светнаха при вида на символа в горния край на всеки лист, изобразяващ полумесец.
Имаше и други листа, съвременни и относително запазени, пропити от миризмата, сходна с тази на Джийн. Прехвърли ги набързо, като разглеждаше ръкописните бележки. Явно представляваха превод на античните текстове. В началото погледът и само пробягваше, защото реши, че няма какво да я заинтересува чак толкова. Но скоро започна да чете старателно всяко изречение, да поглъща всяка дума. Мигаше учестено заради истината, която й разкриваха. Половин час по-късно беше прочела достатъчно. За да разбере. Всичко.
Извади лист хартия от джоба си — смачкано писмо. Носеше го със себе си от много нощи, още откакто го откри в килията, и сега го положи редом с ръкописните бележки. Почеркът беше същият.
Не изпита нищо друго, освен дълбока жалост към Джийн.
Отправи поглед навън през отворената врата. Чернотата на нощта вече избледняваше към сиво, също както се беше случвало милиони пъти преди. Но тя имаше усещането, че светът, цялата Вселена, са се променили безвъзвратно.
Изгревът свари всички неподготвени. Утринната светлина заливаше улиците и крепостните стени като поток от киселина. Мнозина така и не се събудиха — опиянените им тела се разтопиха, без дори да потрепнат и втечнената им плът се стече между камъните на крепостната стена и напои росната трева на околните поляни. Други се върнаха към съзнание с писъци и се втурнаха към близките къщички в търсене на спасение, което, също като остатъка от живота им, щеше да е съвсем краткотрайно. Минути по-късно набиращите сила слънчеви лъчи проникнаха във вътрешността на постройките през прозорците, разбитите врати, дупките в стените. За онези вътре разпадането беше бавно и агонизиращо и някои предпочетоха по-бързата смърт, предлагана от директното излагане на слънце. Изскочиха навън под изгарящите слънчеви лъчи, тичаха по улици и поляни далече, доколкото размекнатите им крака успяваха да ги отведат. Онези, които не се бяха разтопили, когато достигнаха до ръба на скалите, се хвърлиха драматично в клисурата и повече никога не бяха видени.