Оцеля само Ашли Джун, скътала се на сигурно място в тъмнината, предоставяна от лабораторията. Когато най-накрая настъпи здрач, тя отвори здраво залостената врата и се показа навън. Завари селото празно, улиците му бяха осеяни от засъхнали жълтеникави петна като от повръщано. Не се спря, за да склони глава и да скърби, нито си правеше труда да заобикаля хваналите коричка локви. Минаваше право през тях, стъпалата и шляпаха в лепкавата, леко втвърдена каша, представлявала някога зъби, очи, кожа и кости.
Тъкмо прекосяваше моста, когато спря. Влаковите релси несъмнено бяха най-прекият път до мястото, където се намираше Джийн, но също така и най-рискованият. В началото зеленината в планината щеше да й осигури частична милост от слънцето, но веднъж щом теренът се изравнеше и релсите поемеха през лишената от растителност пустиня, тя щеше да е изцяло и фатално незащитена.
Не, щеше да използва различен маршрут. Вече установи в каква посока водят. Трябваше да е към двореца на Владетеля. Отдавна се носеха слухове за таен запас от хепъри в подземни клетки, слух, сега потвърден от прочетеното в лабораторията. Щеше да поеме към двореца по заобиколен, но по-безопасен път: щеше да се върне до пещерите под планината и после назад покрай река Неде по същия начин, както беше дошла. Няколко от слънцезащитените куполовидна лодки бяха закотвени в различни участъци по дължината на реката заради технически проблеми и ако си направеше сметката правилно, нощем можеше да тича, а денем да намира подслон в тях. И така, подскачайки, както правят камъчетата по повърхността на реката, щеше да се добере до метрополиса. А оттам — до двореца.
До Джийн.
Където и да се намираше той, тя щеше да стигне до него. Без значение колко далече, без значение колко километри, дни и слънчеви лъчи имаше по пътя й, тя щеше да го открие, някак щеше да го примами до себе си. Защото имаше да му казва нещо: истината, представляваща едновременно проклятие и чудо, истината за полумесеците.
10
От всяка ниша струи страх и изпълва коридорите на катакомбите. Матю ни каза, че винаги някой бива отвеждан след сирената и аз успявам да доловя вибрациите на стотици тела, тласнати до ръба. Ужасяваща пауза, в която всички са затаили дъх в горещите си и тъмни ниши. Колко време ще мине, преди да вземат някого от нас? Минути? Часове?
Времето минава невидяно, непочувствано, неизвестно колко продължително. Създаваното усещане е за часове, но може да са едва няколко минути. Може и да са цели дни.
Изведнъж заблестява светлина. От отсрещната страна на коридора. Ярка и всепоглъщаща е, изпълва моето затъмнено пространство.
Идва от нишата на Сиси. Само от нейната ниша.
Прекалено ярка е. Виждам единствено снопове ослепителнобяла светлина, а в нея се носи тъмен силует. Сиси е блокирана насред нея. Движи се и ръцете й пресичат сноповете светлина.
Нишата й започва да вибрира недоловимо. Очите ми постепенно свикват с ярката светлина. По позата на притиснатите към стените крайници личат страхът и напрежението. По лицето й се изписва паника. Извърта се в различни посоки, легнала по гръб и после замахва с крака, като блъска по стъклото със стъпала все по-силно и по-силно. Но не успява да направи хлътнатина, нито пукнатина, нито дори да издаде звук.
Крещи, но приглушеният й глас е погълнат от рязко издрънчаване на метал. И после нишата се размества и помръдва. Тя се плъзва към стъклената преграда и разперва длани върху нея, мести лудешки поглед във всички посоки, като се мъчи да види нещо.
Опитва се да ме открие, изпитва потребност да ме зърне. Очите ни се срещат само за секунда.
И после стената зад нея се отваря и цялата ниша започва да се отдръпва навътре. Към тъмната празнота отвъд.
Крещя името й. Хвърлям се срещу стъклото. Няма да я пусна. Не мога да я пусна. Приключих с изоставянето на хора. Никога няма да причиня на друг онова, което сторих на Ашли Джун. Докато съм способен да поема глътка въздух, никога няма да изоставя Сиси. Никога.
Тя блъска по стъклото, но ударите са беззвучни и безполезни. Издърпвана е все по-навътре в тъмнината зад стената. Смалява се все повече и повече, докато е изтеглена толкова назад, че успявам да видя релсите, разкрили се под нишата й. Очите ни се срещат за последен път и аз се старая да й вдъхна кураж. А после задната стена се спуска надолу и тя се загубва, като че погълната цяла. На мястото, където се намираше нишата й само преди мигове, сега има само празна кухина. Лекото вибриране в стените прекъсва, тракането на метал утихва и единственото, което успявам да чуя, е нейното име, повтаряно отново и отново и едва след минута осъзнавам, че аз съм този, който го крещи, а съставящите го срички сякаш прерязват гласните ми струни.