11
Часове по-късно идва моят ред. Изведнъж нишата е озарена от ослепяваща бяла светлина. Металните панели на стените около мен се загряват, а нишата започва да вибрира леко. Като че се съживява. Нищо от това не ме изненадва. Лежа неподвижно със затворени очи, а сърцето ми блъска бясно. Не се съпротивлявам и не се мъча да се освободя. Старая се да запазя спокойствие.
Всъщност искам именно това. Надявам се да се случи от мига, когато Сиси беше отведена. Само ми се ще да го бяха направили преди часове, да можех да се присъединя към Сиси по-скоро, след като я откараха. Дори и да са я пратили в кухнята на двореца.
Нещо щраква на място под нишата и цялата наподобяваща ковчег единица започва да се тресе и да трака леко, като че озовала се на конвейерна лента. Дишането ми се ускорява, въпреки решимостта ми да остана спокоен. Разтварям широко очи. Изтеглен съм в стената и сега я отминавам, за да бъда погълнат от зейнала безкрайна тъмнина. Поемам рязко дъх, защото стомахът ми се стяга на възел.
Досега потисканият страх започва да се надига в мен. Мятам се в едната и в другата посока в нишата, но стените й остават непоклатими, както досега. Отворът, през който бях изтеглен току-що, се смалява до пролука. Затваря се и ме блокира в напълно различна вселена.
Моят контейнер се накланя в различни посоки заради издигания и спускания. В продължение на няколко мъчителни секунди съм с главата надолу. После съм запратен към дъното на нишата и се лашкам замаяно, докато тя се килва насам-натам в тъмнината. И по време на цялото това хаотично движение напълно ми става ясно нещо, което съм се мъчил да отрека. Вече нямам контрол. От гърлото ми се изтръгва крясък.
12
Нишата спира да се движи. Няколко минути не се случва нищо. После в мрака над мен се очертава тънък отвор, отрязък от приглушена светлина с дебелината на острие на бръснач. Не е ярка, но очите ми — заради дългото стоене на тъмно — примигват изненадано. После изведнъж бивам повдигнат към разширяващия се сноп светлина.
Окъпан съм от сребристо сияние и принуждавам клепачите си да останат вдигнати, въпреки пронизващата болка. Над мен се реят тъмни силуети на слаби фигури с дълги крайници. Яйцевидните им глави почти ме докосват, докато се взират надолу към мен. Не говорят, само наблюдават. Зървам отражението си в очилата, които носят. Изглеждам толкова дребен. Толкова уплашен.
Сенките им се носят над мен като черни облаци и отражението ми се скрива.
Свистене. Стъклената преграда започва да се отделя. В нишата нахлува свеж въздух, а сладостната му чистота изпълва дробовете ми и прояснява главата ми. Потръпвам от облекчение.
Прошепнати думи, тихи и откъслечни. После те ме докосват. Бутат ръцете ми настрани, притискат длани към гърдите ми и ръчкат с пръсти между ребрата ми. След това ме изваждат от нишата. Хладният въздух гали кожата ми и ме охлажда. Мъча се да се изправя, но краката ми са омекнали. Строполявам се на металния под. Мигом започвам да пълзя надалече от тези мъже, а краката ми се пързалят по хлъзгавия под.
Не ме спират, не обелват и дума към мен. Само крачат редом с мен, стъпалата им се движат покрай обезумялото ми влачещо се тяло с изнервящо спокойствие. Блъскам се в стената и се обръщам. Мъжете — трима на брой, източени и реещи се леко, като че поклащани от вятъра — ме заобикалят. Бледата им кожа блести с цвят на вкиснало мляко.
От релсите по тавана се спускат бели завеси, перпендикулярно едни на други, и ни отделят от каквото и да се намира от другата им страна. С усилие се изправям до седнало положение. В далечния ъгъл стои някой висок и широкоплещест, а лицето му е неразличимо.
— Не се бой — произнася мъжът, намиращ се точно пред мен. Студено, неангажирано, без емоции.
— Не възнамеряваме да те нараним.
— Сега си в безопасност — добавя третият мъж. Тънката му горна устна се отдръпва и разкрива чифт остри резци.