Залива ни вълна от смразяващ страх. Никой не помръдва.
— Сега какво? — прозвучава в мрака нечий треперещ глас.
— Никой да не мърда! — крясва Сиси достатъчно силно, че да бъде чута по дължината на влака. — Всички да останат, където са. — Чувствам как кичури от косата й се отъркват в ръката ми. Върти глава във всички посоки в опит да долови нещо с поглед, каквото и да е. Но не виждаме нищо. Със същия успех бихме могли да висим окачени над черна бездна. И по тази причина Сиси ни предупреждава да не слизаме. Бихме могли да се озовем на стръмен склон или дори в истинска пропаст.
Внезапно от локомотива избухва силно съскане и разтриса всички ни. Тунелът се изпълва с люта миризма на пара и дим, които проникват през решетките на вагоните подобно на мокри сажди.
И после — само тишина.
Сгушваме се по-плътно един до друг в очакване на звук, който никой от нас не желае да чуе.
— Дейвид — продумва Сиси. — Хвърли една от консервите с храна.
Той го прави. В тъмнината чуваме как се приземява с дрънчене върху някакъв вид повърхност. Отскача два пъти, преди да се изтъркаля и да спре.
— Всички да останат във влака! — крещи Сиси. — Двамата с Джийн ще отидем да проучим. — После скача през отвора върху тъмния под на тунела. Следвам я. Земята е покрита с камъчета, които хрущят под краката ни. Очите ми започват да свикват с тъмнината и когато поглеждам назад към влака, успявам да зърна момичетата. Бялото на очите им проблесва леко, докато се надяват да им съобщим успокояващи новини. Но ние нямаме какво да им предложим.
— Виждате ли нещо? — шепне Епап. — Сиси?
— Изчакай.
Но той не я послушва. Скача от вагона и изтропва върху чакъла, когато се приземява. Приближава ни с ръце, протегнати напред.
— Можем да направим само едно, Сиси. Да тръгнем обратно натам, откъдето дойдохме. Всички до един. Ще следваме релсите обратно навън.
Но Сиси клати глава.
— Входът на тунела сигурно се е затворил след нас. В противен случай би прониквала някаква светлина, бихме имали по-голяма видимост. — Права е. Няма дори далечна точка светлина.
Епап заговаря, а гласът му потреперва от страх.
— Няма значение. Трябва да предприемем нещо. Във всеки един момент здрачниците може да…
Изведнъж над главите ни проехтява металически звук. Всички подскачат на местата си. Няколко момичета изпищяват.
И после ни облива светлина.
3
Светлината струи от огромна стъклена шахта, която се издига от пода до тавана в близост до последния вагон. Оглеждам по-внимателно: меката светлина се излъчва не толкова от самата шахта, колкото от стъкления асансьор, сега спускащ се в шахтата. Подобно на падаща завеса от светлина, асансьорът озарява каменните стени на тесния тунел. Повдигнатият перон, който има вид сякаш е издялан от същия тип камък, се простира само от едната страна на влака и ние със Сиси и Епап се изкатерваме върху него. Спираме и се обръщаме при шума от нечии стъпки, тичащи към нас. Принадлежат на Дейвид и той улавя ръката на Сиси.
Стъкленият асансьор достига най-ниската си точка. За един миг светлината вътре трепка. И после вратите се отварят.
Никой не помръдва. Внезапно въздухът е изпълнен с пукане като статичния шум от училищните високоговорители.
— Внимание. Всеки пътник от влака трябва да влезе в асансьора. Имате една минута.
Оглушително силният глас — механичен и роботизиран — кънти из тунела, а думите ехтят по цялата му дължина.
Дейвид се обръща към Сиси.
— Какво ще се случи след една минута? — пита, а гласът му трепери. — Какво става, Сиси?
Тя не отговаря, а само върти глава във всички посоки и очите й оглеждат трескаво стените. Напряга се. Присвива очи и насочва поглед обратно към асансьора.
Зад решетките на влаковите вагони очите на момичетата са широко разтворени и излъчват страх и паника. Изведнъж те започват да се подготвят да слязат от вагоните, в началото само отделни фигури, а после се изсипват като море от тела.
— Петдесет секунди.
Сиси сграбчва ръката на Дейвид.
— Насам — казва към Епап и мен. — Хайде, побързайте. — Затичваме се към асансьора, който искри, осветен в бяло.
Момичетата се препъват по покрития със ситни камъчета под на тунела. Заради своята припряност и лотосовите си крака падат и се строполяват една върху друга. Плачат, а страхът им вече доближава до връхната си точка.