— Къде е Епап?
Владетеля не заговаря мигом. Умора окръжава очите му.
— Няма начин да допуснем момичето да се разприказва. Ако се раздрънка за Мисията и релсите, всеки ще свърже точките. До минути пет милиона души ще се втурнат към двореца. Ще сринат мястото до основи в търсене на хепъри.
— Къде е Епап?
Но Владетеля продължава да си дава вид, че не ме забелязва. Следващите думи са произнесени шепнешком, но не с приглушения тон, присъщ на хора, споделящи някоя клюка, а с нотка на погнуса.
— Наученото от нея трябва да остане неизречено — прошепва дрезгаво. — Налага се да я накараме да замълчи завинаги. — Поглежда ме. — Нужно е да я убием.
Очите му обхождат лицето ми.
— Застинал си в мълчание. Ясно ми е защо. Но струва ми се, вече си минута напред в разговора. Мисля, че най-накрая и почваш да разбираш защо беше доведен в покоите ми.
Изучава ме.
— Виждам как очите ти търсят по стените часовник или дори незатворен прозорец, през който да надникнеш. Личи колко силно желаеш да разбереш часа. Защото искаш да научиш дали е ден или нощ. Позволи ми да потвърдя онова, което вече подозираш. Три часът следобед е.
— И днес е слънчево, нали? По небето няма и облаче — довършвам с едва доловим глас.
— Най-токсичносиньото небе, което можеш да си представиш.
Не реагирам. Телата в аквариумите се раздвижват. Косите им се реят, а крайниците им помръдват леко.
— Знаеш го, нали? — пита Владетеля. Тонът му е възвърнал свенливостта си и той ме пита с неподправено стеснение. — Знаеш какво искам от теб, нали?
Главният съветник стои сред останалите служители, а лицето му е потънало в сенките. Но раменете му са напрегнати и позата му излъчва паника. Взира се в мен, в неговия безценен Ориджин.
— Между нас и метрополиса стои непреодолима бариера от километри разстояние под ярката слънчева светлина — обяснява Владетеля. — Все едно, че помежду ни с момичето има непробиваема стена. Колкото и да сме отчаяни, истината е, че просто няма начин да се доберем до нея. Не и преди да се появи в Конгресния център веднага след настъпването на нощта. Не и преди да сподели с целия свят тази фатална тайна. — Прешлените на шията му пропукват. — Но не е като да нямаме варианти.
— Аз няма да отида. Дори не си го помисляй.
Той се взира в мен извинително.
— Знам как се чувстваш. Наистина знам. — Палецът му потърква бутона. — Искрено съжалявам, че така изведнъж се струпа на главата ти. В един идеален свят вече би било тъмно и бихме могли да изпратим собствен екип убийци. Но светът не е идеално място, нали така? Налага се да сме практични, да бъдем реалисти. Както виждам аз нещата, единственият човек, разполагащ с шансове успешно да унищожи момичето, притежава две качества: първо, способен е да издържи под слънцето и второ, наясно е как да се слее с тълпата въпреки новооткритото си амплоа. И това — казва той и ме поглежда с възхищение — си ти.
— Няма да го изпълня. Не съм ви момче за всичко. Нека поданиците ви да цъфнат тук и да…
— Наистина съжалявам да го кажа, но ми е ужасно лесно да натисна този бутон. Имам предвид, ако не отстъпиш.
— Давай.
— Хм — колебае се той. — Ще водя тук по един хепър, който да бъде жертван, докато не се отзовеш на молбата ми.
— Направи го.
Той мълчи за кратко.
— Добре, ще доведа само един. Момичето. Онази хубавичката от купола. Онази, която обозначаваш като „Сиси“. Появи ли се, ще натисна този бутон. Хората от персонала ми ще й се нахвърлят.
— Давай. — Но отговорът излиза от устата ми с миг закъснение, гласът ми е с една идея по-тънък, отколкото е редно. Те знаят. Чешат китките си от другата страна на стъклото.
— Да, бих могъл да я доведа тук горе още сега. Няма да отнеме повече от две минути. После лапането ще започне. Ам-ам. — От другата страна зазвучава хоров вой. Владетеля ги подмамва, подстрекава желанията им.
— Направи го — заявявам. — И без друго всички сме мъртви.
— Наистина ли? Ами ако ти кажа, че нещата не стоят така? Ако ти дам обещание? — Вперил е в мен поглед, пълен с невинност, която граничи с цинизъм. — Ами ако се закълна, че елиминираш ли момичето, преди да е разкрила истината, аз ще те даря със свобода? Двамата, теб и „Сиси“. И само за да демонстрирам добра боля, ще добавя и малкото момче от купола, ако го желаеш. Онзи, когото обозначавате като „Дейвид“. Ще освободим и трима ви.