Сиси ме поглежда остро. В този момент горещ порив на вятъра разрошва косите ни.
— Не спирам да мисля за Дейвид — продумва. На челото й се е появила вертикална линия. — Как в този момент ние сме на свобода под синьото небе, слънцето огрява лицата ни и сме способни да дишаме свеж въздух, а той е затворен в аквариум. Потопен е в някаква течност съвсем сам и в почти непрогледна тъмнина. — Стяга челюст и зъбите й проскърцват. — Наистина не мога да го понеса.
Сиси отправя поглед обратно към двореца. Мускулите по влажните й от пот ръце се напрягат.
— Чувствам се, сякаш го изоставям. Бих сторила абсолютно всичко да заема неговото място; по-скоро съм склонна да умра хиляда пъти. Трябва да се върна за него.
— Не можеш — заявявам една идея твърде бързо.
Тя тика кичур коса зад ухото си.
— Ти върви в Метрополиса и намери Епап. Аз ще се върна в двореца за Дейвид.
— Не, Сиси — отсичам категорично. — Ще останем заедно. — Не мога да допусна да се разделим; тя ми е нужна; нужна ми е кръвта й. Как ще я получа, как ще й обясня причината — още не съм измислил. Но не мога да прибързвам, не и без подходящ съд, където да съхраня кръвта й, не и като ни предстоят толкова часове, в които тя вече няма да става за нищо заради жегата. Не и когато Сиси още има възможност да се откаже и да си тръгне.
Застава лице в лице с мен и изражението й е изненадващо нежно. Капки пот осейват челото и горната й устна. Забелязва отчаянието в очите ми и нещо я прави по-отстъпчива. Притиска слепоочие към ключицата ми. Аз обгръщам с ръце мокрия й гръб.
— Ще останем заедно, нали, Сиси?
Тя кима с глава, опряна в гърдите ми.
Затварям очи и преглъщам мъчително. Надявам се да ми прости, когато всичко това свърши.
Изпробваме оръжията си. По-добре да се упражним да стреляме тук сред камънаците, отколкото в метрополиса, където силните гърмежи ще привлекат внимание.
Сиси възприема бързо принципа на действие на пистолета. Открива как да го зареди и само след минути вече е способна да го прави със затворени очи, сръчните й пръсти пъхат вътре пълнител след пълнител за по-малко от пет секунди. Избира една скала като мишена и само след няколко опита вече улучва с всеки изстрел.
Аз вземам пушка със снайпер, която откривам едва след като отварям сребристото куфарче. Вътре има два цилиндъра, наподобяващи тръби.
— Заглушители — произнася Сиси впечатлено. — Чела съм за тях, докато бяхме в купола. — Взира се надолу към пистолета. — Струва ми се, че заглушителят е съвместим както с пушката, така и с пистолета — възкликва и го монтира. — Винаги съм искала да пробвам как действат.
Когато произвежда изстрел, вместо експлозия прозвучава само просвирване. Тя кима одобрително.
— Задръж това — казвам й.
Оказва се, че аз съм истински виртуоз със снайпера. От мига щом долепям око до окуляра и поглеждам през него, прикладът се намества идеално на рамото ми и го чувствам точно както трябва. В началото съм малко нетърпелив, твърде жаден да усетя мощта на оръжието и по тази причина дърпам спусъка прекалено рязко. Но след първите няколко изстрела стабилизирам дишането си и успокоявам пръста на спусъка. Още не съм съвсем точен. Всеки път целя една идея вляво. Правя минимални настройки и оттам нататък всеки път съм в десетката.
— Страшен си — отбелязва усмихнато Сиси. После лицето й става сериозно. — Това е добре. От гледна точка на стратегията. Когато се доберем до Ашли Джун, единият ще се разположи близо до нея, а другият надалече. Първо ще стреляш ти от разстояние. Аз ще съм по-близо с оръжие с малък обсег, в случай че пропуснеш. Два опита срещу една и съща мишена.
Кимам с престорено съгласие и поглеждам нагоре към слънцето.
— Да вървим — предлагам. Разглобявам снайпера и го прибирам в куфарчето.
— Провери ТекстТранса — поръчва ми тя.
Но не откривам нищо.
Мълчаливо се смъкваме надолу по камъка и развързваме коня. Въпреки мълчанието откъм Епап забелязвам, че настроението на Сиси се е приповдигнало. Кожата й сияе; тялото й излъчва повече жизненост. Оръжията, стрелбата, усещането, че се труди за определена цел — всичко това я е оживило.
Закрепвам раницата за седлото и тъкмо се каня да се покача на коня, когато тя поставя ръка на рамото ми.
— Този път — заявява с широка усмивка — аз ще яздя отпред. Твой ред е да седиш отзад и да играеш ролята на безполезен предпазен колан, опасан около мен.