21
Вече е късен следобед, когато достигаме до района с бизнес сградите в метрополиса. От празните асфалтови улици лъха тягостна жега. Небостъргачите се извисяват над нас, а изкривените им сенки се простират диагонално по улицата, като ни предлагат малки дози отмора от парещото слънце, съпровождало ни неотлъчно през цялото пътуване. Тези сгради, извисяващи се като огромни бетонни надгробни камъни, напечени от небесното светило, са безмълвни свидетели на бавния ни и предпазлив напредък.
Чаткането на конските копита отеква злокобно в ушите ни. И макар като малък денем да бях обикалял същите тези празни улици много пъти, сега те вдъхваха у мен страх, какъвто не бяха предизвиквали преди. Неведнъж погледнах през рамо, почти сигурен, че ще зърна нечия фигура, придвижваща се на четири крака, да ни следва безмълвно.
— На следващото кръстовище завий вляво — поръчвам на Сиси и тя насочва коня с леко подръпване на юздите. Спираме пред голяма кръгла сграда. Широка алея се извива и издига по стръмния склон към входа. Пред сградата има обширна и дълбока водна площ с по-големи размери от плувен басейн. Не че някой някога би плувал тук, не и при дълбочина близо шест метра. Опасна дълбочина — здрачниците лесно биха се удавили в далеч по-плитка вода, — но нужна за величествените водни спектакли вечер. Преди бях виждал някои от тях по време на училищни екскурзии и по телевизията. Невероятна феерия от извисяващи се координирани струи вода, многоцветни светлини и пръски във всички посоки.
Слизаме и водим коня до водата. Тика вътре муцуна и започва да пие жадно.
— Това ли е болницата?
— Не. Конгресният център.
— Малко е рано, не мислиш ли?
— Конят трябва да се напои. И на нас ни е нужно да пийнем. — Загребвам вода в шепи и пия на големи глътки. Топла е и има метален вкус, но утолява жаждата ми. Потапям глава под водата, а после я отмятам назад и оставям струйките да се стекат по шията и под ризата ми.
Сиси е направила същото и от върховете на косата й капят капки, които мокрят дрехите й. Примижава към Конгресния център.
— Погледни натам. Към покрива. Блести като стъкло.
Кимам.
— Хората постоянно славят този стъклен покрив. В дъждовни нощи предоставя съвършената атмосфера. Дъждовните капки барабанят по повърхността и вътре прониква идеално количество филтрирана светлина. Когато има пълнолуние, затъмняват стъклото. Само с натискането на един бутон.
Заливам главата си с още вода.
Сиси гребва една шепа и заглажда косата си на една страна.
— Има да чакаме с часове. Да намерим ли място, където да се скрием?
— Не можем да останем тук — изказвам мнение.
— Тогава дали да не се насочим към болницата? Да намерим стаята на Ашли Джун и да приключим с нея там.
Клатя глава.
— Твърде вероятно е болницата да гъмжи от журналисти, лекари и сестри. Няма да напреднем много, преди да ни забележат.
— Можем да сложим визьорите. Те ще прикрият лицата ни.
Отпивам още малко вода.
— Няма да се получи. Никой не ги носи на закрито. А и виж ни само. Набиваме се на очи по всички параграфи. Косите ни са разрошени, покрити сме с пясък и мръсотия, по лицата и шиите ни има засъхнали вадичики от пот. В отчаяна нужда съм да се обръсна — не само лицето, но имам косми по краката и ръцете. Да не говорим за телесните ни миризми. Кога сме се къпали за последно? Довери ми се, ще ни подушат през една пресечка. Визьор няма да скрие миризмата ни.
Сиси обхожда с поглед лицето и тялото ми и като че за пръв път забелязва мръсотията и окосмяването.
— Предполагам, че няма да ни се отрази зле да се поизмием, но честно казано, не долавям никаква миризма.
— Привикнали сме към миризмата един на друг. Направо воним.
— Ами да се измием с тази вода?
Клатя глава.
— Няма да е достатъчно. Миризмата се е наслоила твърде дълбоко в порите ни. Нужен ни е сапун, кесии, други почистващи средства. Крем за просветляване на загорялата ни от слънцето кожа. Избелващ препарат за зъбите. И на мен ми трябва самобръсначка.
— А нещо ми подсказва, че няма начин да влезем в близкия магазин и да си набавим всичко това. Къде да отидем?
Потърквам шията на коня.
— Ще отидем у дома. В моя дом.