22
Странно е отново да се движа из квартала ни. Бяхме вързали коня за един пътен знак веднага щом влязохме в жилищните райони от страх, че шумното чаткане на копитата му може да събуди някой с по-лек сън в близките до улиците къщи. И без друго се радваме да повървим, струва ни се, че за пръв път от дни можем да опънем крака, да раздвижим мускули.
Крачим мълчаливо. Всичко е съвсем ново за Сиси и габаритите на цивилизацията едновременно я притесняват и изумяват. Преди никога не е виждала улици, оформящи идеална мрежа, от двете страни на които са подредени къщи, всяка копие на съседната. Никога не е вървяла така абсолютно на показ, без да е защитена от стъкления купол при стотици здрачници в непосредствена близост и милиони други неособено далече във всички посоки. Взира се в прозорците, покрити с капаци и поглежда с тревога към слънцето, което клони към заник.
— Не е далеч — шепна.
Завиваме един последен път и ето че сме на нашата улица. Нищо не се е променило от последния път, когато бях тук само преди две или три седмици. Но аз съм се променил. Човекът, някога движил се в моята кожа по тези улици, вече не съществува. Всичко е познато и в същото време като от друга планета.
Докато не се добираме до моята къща. И там вече нищо не ми е познато; всичко е отчайващо ново. Защото моята къща вече почти я няма. Прозорците са изпотрошени, входната врата е избита от пантите. Дори стените са полуразрушени и цели парчета от циментови блокчета се валят на земята. Домът ми е бил обран. В буквалния смисъл — откраднато е абсолютно всичко, та по-късно да бъде продадено на черния пазар. Останали са само отломки, парчета стъкло, пръснати по пода, трески от разхвърляните наоколо маса и столове. Диванът е изтърбушен и от него е останала само усуканата метална рамка. Стените, подовете и ъглите, където обикновено се събира прах, са изблизани до блясък от здрачници, мъчили се да открият, макар и една молекула от хепър: мъртва кожа, фоликули от косата ми, нокти, слуз от неконтролирано кихане, каквото и да е. Стените са покрити със стотици дири от засъхнала слюнка на здрачници също като релефна мазилка.
Банята, където се надявах да открия почистващите продукти и самобръсначка, е дори в по-лошо състояние. Огледалата са напукани, плочките са изкъртени от пода, а тайният резервоар с вода е натрошен на парченца. Шкафчето с почистващи средства го няма. Всяка плочка, пукнатина и фуга са облизани от гладните езици с надежда за ДНК от хепър.
— Джийн. Трябва да вървим. — Ръката на Сиси е на рамото ми, допирът й е нежен и предлага утеха. — Тук няма нищо за нас.
Бърша бузите си и кимам.
Преди да си тръгнем, хвърлям един последен поглед към оглозгания скелет на дома ми. Последните няколко години, докато бях сам тук, не бяха щастливи. Никак дори. След като баща ми си тръгна — след като симулира преобразяването си и ме подведе да вярвам, че е бил убит от слънчевата светлина, — ужасно ми липсваше. Загубата му ми причиняваше физическо страдание. Дневните часове бяха най-тежки. Бях съвсем сам в къщата. Празните й помещения представляваха болезнено свидетелство за отсъствието му.
С цел да притъпя болката в онези дни си представях, че той още е жив. Това беше единственият начин, по който съзнанието и сърцето ми на седемгодишно дете успяваха да се справят, фантазирах си как по някакво чудо се е спасил и е избягал на далечно място. Можеше да се е запътил на изток, да е прекосил Пустошта и да е достигнал до онова далечно място на хоризонта, където се издигат Източните планини. Веднъж прати натам дистанционно управляван самолет и ми поръча да помня този момент. Нима не беше възможно, питаше се умът ми на седемгодишен, да е отишъл там? Вкопчвах се в тази лъжа, защото играеше ролята на тесен мост — разнебитен и неустойчив, няма спор — през бездната на моята самота.
В дни, когато болката беше особено нетърпима (а такива имаше много), напусках къщата и бродех по улиците. Понякога вървях с цели часове и си припомнях случаите, в които баща ми крачеше редом с мен, напомняше ми да се пазя от слънчевата светлина и да се придържам плътно към сградите. Това помнех най-ясно: гласа му и изричаното от него. И желанието ми беше съвсем простичко: да продължавам да ги чувам. Нямаше да настоявам за обяснение и такова дори не беше нужно — само едно съобщение би свършило работа, изпратено до мен по целия път от Източните планини чрез някой от онези дистанционно управлявани самолети. Жив съм. Добре съм. Изречение или две. Това бе всичко.
И по тази причина скитах по улиците и от време на време — макар да знаех, че не бива — устремявах поглед нагоре. Щеше ми се да зърна малка точка, която постепенно расте, докато се движи над Пустошта и да чуя тихото жужене на мотора, да го забележа как прелита сред лабиринта от небостъргачи. Да го наблюдавам как се спуска, приземява се на улицата, бавно се устремява към мен и накрая се блъсва леко в крака ми.