На метри от асансьора Сиси се хвърля първа напред, плъзва се между затварящите се врати и се озовава в кабината. Аз я следвам секунда по-късно, като удрям брадичката и ожулвам гърба си, докато се вмъквам под Епап през смаляващата се пролука. Епап крещи от болка, не може да се освободи; свит е твърде плътно в ембрионална поза, глезените му почти се притискат към главата. Сиси вече е скочила от пода и обгръща с ръце краката му, докато аз го сграбчвам за раменете. Кимаме бързо един към друг, а после се хвърляме назад. Епап влетява вътре с глезени и китки, усукани под странни ъгли.
Вратите на асансьора се затварят.
Отвън момичетата се блъскат в шахтата като птици в прозорци. Удрят с длани по стъклото в паническо стакато. Лицата им, отчаяно молещи, са разкривени от силното притискане.
— Трябва да направим нещо — проплаква Дейвид. — Не бива просто да ги оставим.
Но ние мълчим. Защото няма нищо, което можем да сторим. Не съществува начин да отворим вратите, няма как да сместим повече хора, дори да успеехме някак. Още момичета се притискат към стъклото от двете страни на асансьора, а после ни заобикалят отвсякъде. Каси пъха пръсти в пролуката между затворените врати и се мъчи да ги помести. Не си правим труда да я спрем. Скоро сама се отказва. Полага длани върху стъклото, клати глава и плаче тихичко. Към външната повърхност се притискат още тела и смазват онези, които вече са там.
И после асансьорът потегля. Движи се бавно нагоре в шахтата.
Надига се вопъл на паника.
Епап прегръща Каси през раменете.
— Не можеш да направиш нищо за тях. Опита се… — Гласът му секва.
Виждам здрачниците. За моя изненада, въпреки всеобщата кървава баня и суматохата в тунела, те са само няколко на брой. Очаквах да са повече. Лицата им са опръскани с кръв, погледите им са обезумели заради настъпването на този неочакван кулинарен празник. Ако се съди по безличните им униформи, тези здрачници са само служители от нисък ранг, изпратени да работят дневна смяна, и явно са дошли да разтоварят влака. А сега ще има да разказват за случилото се с векове. Но за тях още не е свършило. Още не. Прикривайки очи заради светлината, струяща от асансьора, те се нахвърлят върху момичетата, притиснати към асансьорната шахта.
— Не гледай, Дейвид — нарежда му Сиси и той изпълнява, като заравя глава в сгъвката на лакътя й. Зловещо думкане разтриса асансьора и провъзгласява пристигането на здрачниците. Около нас изригват писъци, вой и молби, като че достатъчно силни да пропукат стъклото. Дейвид запушва уши с треперещи и бледи ръце.
Асансьорът се издига. Външната страна на шахтата е оплискана с кръв, сякаш е опразнено съдържанието на няколко кофи. Без значение колко високо се изкачваме, кръвта ни следва, а крясъците изпълват ушите ни. Епап притиска треперещите рамене на Каси.
Докато не настъпва тишина. Струи кръв плискат нагоре, все едно някой размахва четка с боя. Навсякъде под нас, на перона и във вагоните, се е развихрила ужасяваща вакханалия. Асансьорът пълзи нагоре и светлината милостиво се оттегля от потресаващата гледка долу. Касапницата потъва в тъмнина.
Един здрачник се хвърля към асансьора, бледото му тяло се пльосва от външната страна на стъклената шахта и оставя лепкава следа. Очите му, само на сантиметри от лицето ми, ни оглеждат хладнокръвно. После хватката му отслабва заради хлъзгавата кръв и здрачникът се плъзга надолу.
Вперваме погледи нагоре и се молим за изход. Черният таван приближава все повече. И когато вече ни изглежда, че ще се блъснем в него, той изведнъж се отмества встрани и разкрива още по-непрогледна тъмнина. Асансьорът нахлува в нея. Погълнати сме от пълен мрак.
4
В продължение на пет минути не се случва нищо. Достатъчно време, че въздухът в плътно затворената кабина да започне да не достига. И да ни сграбчи клаустрофобия.
— Какво следва? — проплаква Каси. — Какво да правим?
Никой не отговаря.
После започваме да се движим. Настрани. Мудно тътрене, което постепенно набира скорост. Явно сме върху някакъв вид релси, но в тъмното е трудно да се каже. Отново спираме, после пак потегляме, но този път в различна посока. Асансьорът се накланя и завива, а постоянната смяна на посоката и скоростта ни дезориентират. След няколко минути внезапно спираме.
Чакаме със затаен дъх.
Обгръща ни изгаряща светлина. Затваряме рязко очи, а после почти мигом ги отваряме отново, отчаяно копнеещи да видим какво ни чака. Асансьорът стои в центъра на затворено пространство, просторно като зала. Около нас обикалят релси, които се пресичат и оформят осморки.