Но така и не видях самолет. Без значение колко пъти излизах навън, колко километра извървявах, колко чифта обувки износих, колко пъти вдигах поглед нагоре, никога не видях нищо. И по тази причина промених очакванията си; не ми трябваше съобщение. Бих приел дори само едно бегло зърване на самолета; нямаше защо да се приземява. Ако просто се носи в небето, без дори да се снижава, ако просто прелети над главата ми, това би ми донесло достатъчно утеха.
Но никога не видях нищо. Не познах усещането да се озовеш под успокояващата сянка на прелитащ самолет.
23
Сиси се вглежда тревожно в небето. Неясното очертание на пълната луна вече личи върху синята, но тъмнееща равнина.
— Според мен имаме около два часа до залеза. И все така воним. — Озърта се към околните къщи и смръщва вежди. Представя си как щом падне нощта капаците ще се вдигнат и вратите ще се отворят, а техните обитатели — хлапета, тийнейджъри, родители, старци — ще се изсипят на улиците и ще ни подгонят.
— Последвай ме — казвам. — Знам къде да отидем.
Поемаме с бърза и припряна крачка. Сградите около нас вече хвърлят по-удължени сенки, а наситеносиният цвят на небето е обагрен в червено.
— Провери ТекстТранса — настоява Сиси.
Нищо. Пиша ново кратко съобщение.
Епап, там ли си?
След като натискам бутона за изпращане, чакаме около минута, втренчени в празния екран и се надяваме на чудо. Пъхам го обратно в джоба си.
— Хайде, да вървим.
Няколко минути по-късно пристигаме. Къщата е разположена на ъгъл, точно както си спомням.
— Какво е това място? — пита Сиси.
— Домът на Ашли Джун.
— О. — Сиси пъха кичур зад ухото си. — Защо сме тук?
— Ашли Джун не е оцеляла през всички тези години без собствен запас от почистващи продукти. Можем да използваме нейните.
Тя се взира в къщата, която е напълно непокътната и здраво заключена, а по стените няма и драскотина. Ашли Джун никога не е била заподозряна, че може да е хепър, особено след като се е появила от Въведението преобразена в здрачник. Тук не са царили плячкосване и вандализъм.
— Как ще влезем? — пита Сиси. — Всичко е затворено с капаци.
— Не е както изглежда. — Навеждам се, стискам долния край на капака пред вратата и го тласкам нагоре. Плъзва се по релсите. — Предназначението на тези капаци е да пазят от слънчева светлина, а не от хора. Не се налага да ги заключваш денем.
Сиси кима с разбиране. Протяга ръка към топката на вратата и я завърта. Вратата се отваря. Тя стои на място.
— Всичко е наред — уверявам я. — Ашли Джун живееше сама, а сега е в болницата. Няма никой.
Тънки снопове следобедна слънчева светлина проникват във вътрешността и я озаряват в червено и оранжево. Влизам, а Сиси ме следва. Вътре откривам нещо неочаквано.
Ашли Джун не е живяла в страх. Това е очевидно. Под закрилата на дома си не се е държала така, сякаш има да крие нещо. От пода до тавана по всяка стена висят рисунки. На въображаеми места, вероятно описани от родителите й: зелени хълмове, осеяни с ярки цветя, където сини потоци се вливат в митични морета. Места, на които слънцето не спира да грее с пълна сила. Където винаги е ден и никога нощ.
И снимки. На майка й. На брат й. Това ме изненадва най-много. Баща ми изгори всички семейни фотографии и рисунки, но Ашли Джун няма вид да е била тормозена от предпазливост чак в такава степен. Зад стените на дома си е била невъздържана.
— Виж — произнася Сиси от другия край на помещението. — Твоя снимка.
Сочи към училищна фотография. Отпреди години, когато още съм само на девет. Ясно помня тази нощ. Нощта на гръмотевичната буря. Изненада всички в училището. Бяхме се струпали на стълбите пред сградата, когато изведнъж небето се покри с тежки облаци. Светкавиците го разсичаха безмилостно. Това вкара всички в състояние на безумие, стискаха здраво очи заради болката, пронизваща очните им ябълки. Настъпи пълен хаос. Децата плачеха ужасени. Учителите крещяха. Апаратът на фотографа беше съборен и при падането му на земята някак се беше задействал бутон, слагащ началото на поредица от автоматично направени снимки.