Качени онлайн по-късно този ден, въпросните снимки разкриха нещо смайващо. Малко момиченце е застанало насред бурята, а физиономията й очевидно не издава да е засегната по някакъв начин от светкавиците, докато тези на всички заобикалящи я са изкривени от болка. Тя обаче се взира в светлината с устремено нагоре лице и се усмихва на падащите капки. Няколко часа по-късно тя беше погълната. В мига щом падна нощта, орди от съседи, разгледали снимките онлайн през дневните часове, бяха нападнали къщата й. Твърде късно (винаги твърде късно, никога навреме) научих, че там са живели други като мен.
— Наистина ли това си ти? — Сиси се усмихва, без въобще да забелязва посивялото ми лице. — Бил си сладко малко хлапе. Бузките ти са били точно като на Бен. — Очите й се навлажняват от смях. Отпуска ръка на рамото ми.
Тази стена цялата е покрита с училищни снимки. Разпознавам някои от учениците, а други не, някои са групови, на други е уловен само един човек. В тази случайна сбирка от образи няма логика или причина. Може да са били деца, за които някога Ашли Джун е подозирала, че са човешки същества. Може нощем да се е чувствала самотна и да й се е щяло да зърне лица за компания, без значение от липсата на изражения или топлота по тях.
— О, виж, ето те отново — възкликва Сиси. — После гласът й заглъхва. — О… Странно. — Друга снимка на класа, която мигом разпознавам. Правена е миналата година. Зървам лицата на съучениците си, телата ни са изпънати и вдървени, а ръцете ни се спускат сковано покрай тях. Ето ме и мен, стоя на втория ред, а очите ми са съвсем безизразни погледите на всички ни са напълно празни и лишени от емоции. Но не това е привлякло вниманието ми.
А онова, което Ашли Джун е сторила с фотографията. Преработила я е. Не на едно място, а по всяко лице. По гърба ми пробягват ледени тръпки.
Върху всяка уста е залепила по-дребна изрезка на друга уста — усмихната уста с отдръпнати устни и разкрити бели, наподобяващи нанизи от перли зъби, без кучешките да са уголемени. От клас здрачници сме трансформирани в група усмихнати хора. Поставила е идентични усмихнати усти върху тази на учителя, върху моята и върху тази на всеки друг, освен върху една — нейната собствена. Вместо това на своето лице е залепила напълно различна своя снимка и на нея сияе лъчезарно. Никога не съм я виждал да изглежда така — с широка и пламенна усмивка, слънчевите лъчи играят в червената й коса, очите й са навлажнени от щастие, цялото й изражение излъчва освободеност и липса на задръжки. Навеждам се по-близо, за да огледам усмихнатата й уста, точно това е тази, която е копирала и залепила върху всички останали.
Живи и усмихнати усти, разположени под мъртви очи. Гротескно и зловещо несъответстващи едни на други. Но може би в полумрака от другия край на стаята човек може да се придума да ги възприема другояче.
— Била е ужасно самотна, нали? — шепне Сиси.
Взирам се в образа на Ашли Джун.
— Всички до един бяхме такива.
24
Ашли Джун
Когато Ашли Джун беше почти на осем години, майка й започна да я гледа по странен начин. Привечер, докато я изтъркваше внимателно и грижливо я проверяваше за видими драскотини, преди да я прати на училище, поспираше, докато го върши, както не беше постъпвала преди. Докато Ашли Джун се обличаше, майка й оглеждаше със сериозно изражение гърдите й, което я караше да се стеснява.
— Почакай — нареди и майка й в една подобна вечер. Времето напредваше. Бяха минали петнайсет минути, откакто капаците се вдигнаха автоматично. Отвън блещукаха звездите. Луната ставаше все по-ярка.
— Мамо?
— Обърни се настрани. — Очите на майка й се стрелкаха напред-назад. Ашли Джун искаше да срещнат нейните, но не се случи. Погледът на майка й обхождаше гръдния й кош, като че разчиташе миниатюрни букви по голата й кожа и нито веднъж не се вдигна нагоре, за да срещне този на Ашли Джун.
Едва когато челото на майка й изведнъж се сбърчи, Ашли Джун започна истински да се тревожи. Майка й никога не се мръщеше — това беше забранено. Тези линии изглеждаха така чужди на челото на майка й, все едно, че към кожата й бяха притиснати тънки конци за шиене.
— Какво има, мамо?
Тя поклати глава и не обясни нищо. Помогна на Ашли Джун да нахлузи блузата и да си обуе обувките. Когато Ашли Джун излезе, майка й не я предупреди да е внимателна, както постъпваше обикновено. Устните й бяха стиснати в права линия, а очите й бяха на хиляди километри разстояние.