Това тежа на душата на Ашли Джун през цялата нощ в училище. Когато се завърна у дома, първото, което желаеше да стори — дори преди да е свалила слънчевите си очила, — беше да прегърне майка си.
Само че не я видя с влизането си.
— Мамо?
Ашли Джун се закова на място в преддверието. Майка й винаги си бе вкъщи, когато се прибереше. Посрещаше Ашли Джун в антрето, помагаше й да свали обувките си и щом вратата бъдеше добре затворена, погалваше нежно лицето й.
— Не пораствай — казваше често и щипваше леко още пухкавите й бузки.
Но този ден майка й не я чакаше в коридора. Смутена, Ашли Джун махна слънчевите си очила. И в този миг до слуха й стигнаха приглушени и настойчиви гласове, идващи от спалнята на родителите й. Тръгна натам. Чу през затворената врата как майка й повишава глас — леко писклив и изпълнен с паника, с какъвто не я беше чувала да говори никога преди. После, за изненада на Ашли Джун, прозвуча друг глас. Беше на баща й.
Той никога не се прибираше толкова рано.
Почука на вратата, но те явно не я чуха, защото отново заговориха един през друг.
Натисна бравата и бутна.
Майка й стоеше с ръце, скръстени пред гърдите и наведена глава. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а косата й — обикновено прибрана в стегната конска опашка — беше разрошена. Бащата на Ашли Джун беше застанал пред нея, слушаше я с една протегната ръка, която лежеше на рамото й. Въпреки силата на гласовете им жестът му беше нежен и утешаващ. И тази последна подробност накара любопитството на Ашли Джун да прерасне в чувство, граничещо със страх
— Мамо?
Родителите й се стреснаха при прозвучаването на гласа й. Завъртяха се бавно, докато не се озоваха един до друг, със сковано увиснали ръце.
Входната врата се отвори. Големият й брат се прибираше по-рано от училище. Изтропването на изританите обувки, прещракване от затварянето и заключването на вратата.
— У дома съм! — обяви с весел глас. — Тренировката беше отменена! — След като цяла нощ беше поддържал тона си равен и монотонен в училище, да се прибере у дома беше истинско спасение. Всички потъпквани емоции си пробиваха път на показ. Родителите им допускаха кратък изблик на вълнение, щом се приберяха у дома, стига вратата да беше заключена и капаците спуснати, и да не бяха твърде шумни. А след вечеря — за десет минути, и то само ако си бяха подготвили всички домашни — позволяваха на Ашли Джун и брат й да се позабавляват. Беше прекрасно време, в което можеха да се усмихват, да пеят, да се мръщят, да се оригват и да пръцкат. Когато можеха да изпуснат всичко навън.
Баща й не поглеждаше към нея. После майка й направи нещо, което беше изрично забранено на Ашли Джун при каквито и да било обстоятелства. Заплака. От очите й бликаха сълзи и се търкаляха надолу по бузите.
И не след дълго Ашли Джун също плачеше, защото макар да нямаше представа за причината, по някакъв начин знаеше достатъчно много.
Няколко дни по-късно един мъж, когото Ашли Джун не беше виждала никога преди, се появи някъде между изгрева и обед. Тя посвети толкова енергия да се взира и да се мъчи да разбере причината за посещението му, колкото по-късно — всъщност пред целия и останал живот — отдели за усилия да го изтрие от съзнанието си. Пред отворената входна врата зърна яркото слънце да се издига на фона на дръгливото сиво небе. Мъжът, в чиито широки рамене и мускулесто тяло се долавяше изненадваща грациозност, държеше голям метален куфар, който намести внимателно на масата за хранене.
Придружаваха го жена и малко момиченце — жена му и дъщеря му, предположи Ашли Джун. Наблюдаваше ги втренчено. Семейството на Ашли Джун никога не приемаше посетители. Но забеляза капките пот, блестящи по челата им, петната от пот под мишниците им, затова и стана ясно, че са като нея.
Приближи до момиченцето. То носеше празна пазарска торба в малката си ръчичка, като че тръгнало да откъсне плод. Малко срамежливо Ашли Джун протегна бавно ръка и докосна косата й. Детето потръпна и стисна дланта на майка си по-здраво. Майка й също стисна в отговор, за да й даде да разбере, че всичко е наред. Очите на момичето бяха големи и невинни.