Баща й се озъби.
— О, значи вместо това ще оставиш момичето в купола да се грижи само за себе си? Налага ли се да ти напомня, че тя е половината от Ориджин? И че е само на седем, а всички възрастни от купола са избити, че около нея няма друг, освен няколко бебета? Както и че й остават десет години до края на инкубационния период?
По лицето на лекаря пробяга нерешителност.
— А налага ли се аз да ти напомням, че другата половина от Ориджин е моят син? Който е само на седем и не е изключено да допуска грешки и когото гледаме да държим у дома възможно най-много, също както днес. Нямам намерение да се вдигна и да го оставя сам за седмици или месеци наред!
— Има майка си…
— Не!
— Тогава ще отидем и ще приберем момичето още сега. Не ни оставяш избор. Ще ги отведем в Мисията заедно с Джийн!
— Не! — кресна лекарят така силно, че баща й потръпна. — Заклехте се никога да не постъпвате така. Ако просто я отвлечем, те ще схванат какво става и ще дойдат за нас чак в планините…
— Тогава върви в купола! — отсече баща й. Пристъпи напред, докато носът му почти не се опря в лицето на лекаря. — Никой друг, освен теб не може да изпълни добре ролята. Само ти можеш да се справиш да бъдеш сред тях, да отърквате рамене в Института. Доказа го по време на работата си в „Домейн“. Така е, защото във вените ти тече ледена вода. Никой друг не може да понесе такива условия. Със сигурност не и аз. Само ти. И дълбоко в себе знаеш, че е така.
Лекарят дори не мигна, нито изражението му се смекчи. Само произнесе:
— Имам семейство, за което да мисля.
Баща й изсумтя.
— Какво стана с твърдението ти, че Ориджин е на първо място? Че нищо друго — дори и семейството — не може да се изпречи пред него? Какво се случи с приоритетите ти?
— Върви в ада. — Лекарят изпъна назад широките си рамене. — Никога не смей да подлагаш на съмнение себеотрицанието ми — процеди с леден глас. — Никой не е по-посветен на тази кауза от мен. Наясно си, че за мен тя стои над всичко.
Продължиха да разговарят още и Ашли Джун се постара да слуша. Но силите бързо я напуснаха и вече не успяваше да държи тялото си изправено. Отпусна се обратно на дивана и потъна в безсъзнание, създаващо усещане за смърт.
Когато се събуди отново, къщата беше изпълнена с ярка дневна светлина. Това беше необичайно. Денем винаги държаха спуснати капаците, за да се предпазват от опасните слънчеви лъчи, които можеха да им донесат оцветяване или дори изгаряне на кожата. Но сега вратата беше широко отворена и от мястото, където лежеше, успяваше да зърне залязващото слънце, вече слязло ниско над очертанията на покривите от другата страна на улицата.
Семейството на лекаря си тръгваше. Въпреки че вече бяха отвън, тя успяваше да долови трескавия им шепот, в който звучеше неподправен страх. Нещо с коня не беше наред. Сигурно всичко беше заради кръвта; нейната кръв — сега вече старателно залята с белина и изгорена — го беше обезпокоила.
— Може би е добре просто да останете — предложи баща й. — Времето ви се скъси много.
Лекарят хвърли замислено поглед към слънцето.
— Не, ще успеем да се върнем. По-добре да не се отклоняваме от рутината.
Тримата потеглиха по пътя си, чаткането на конските копита ставаше все по-приглушено и далечно, а ритъмът му се учести.
Ашли Джун мислеше, че никога вече няма да види семейството. Но грешеше. Видя ги само двайсет минути по-късно. Събуди я продължително тропане по вратата. Беше целенасочено тихо, предназначено да бъде чуто само от намиращите се в къщата, но не и от съседите. Тя обаче долови неотложността, криеща се зад него.
Изправи се до седнало положение. Болката между краката направи зрението й неясно. Баща й я отмина забързано и се запъти към вратата. Подготвяше се за нощта, почистваше се и се бръснеше. В ръката му потракваха чифт фалшиви уголемени кучешки зъби.
— Спри да вдигаш такава врява — произнесе баща й, притиснал ръце като фуния към вратата.
— Пусни ни! — прозвуча приглушена молба отвън. Беше гласът на лекаря. Но сега беше дрезгав и напълно лишен от хладнокръвие.