Баща й тъкмо се канеше да отключи вратата, когато нещо го спря. Някаква сивота, подобна на утайка, сякаш го обгърна цял. Отиде до капаците в близост до вратата и натисна един бутон, за да ги отвори.
Сега вече Ашли Джун успяваше да види лекаря, застанал на прага. По-нататък по улицата, на около една пресечка разстояние беше жена му. Носеше момиченцето в ръце. То нямаше вид да е будно. Главата й се беше извила назад и косата й се влачеше по Земята. Само че Ашли Джун не помнеше тя да бе с дълга коса. Загледа се по-внимателно.
Не беше коса.
Беше кръв.
От открита рана върху главата на момиченцето се стичаха струи кръв. И оставяха диря по земята.
Вече беше здрач. Здрачът беше настъпил.
Краката на детето висяха от прегръдките на майката. На единия му имаше нещо. Беше обезформен и прегънат под странен ъгъл.
Мъжът отново заблъска по вратата.
— Побързай. Нощта настъпва.
— Защо се върнахте? — отвърна гневно бащата на Ашли Джун.
— Конят се разщуря. Нещо го уплаши, обърна ни и побягна. Закачи дъщеря ни с копито и счупи крака й. Бяхме твърде далече от нашата къща, никога не бихме успели да стигнем навреме. Да се върнем тук беше единственият ни избор.
— Не биваше да…
И после лекарят замръзна на мястото си. Също и баща й. Заради един-единствен звук.
Вой. Дойде някъде от другия край на улицата. И после към него се присъедини друг вой.
Кварталът се разбуждаше, бяха подушили кръвта на хепър.
Съседите й вероятно още висяха на стойките си за спане, а полузаспалите им мозъци не бяха способни да различат или възприемат какво помирисваха. Но много скоро щяха да изскачат от домовете си по пижами под гаснещата светлина на деня.
Все още в плен на болката, Ашли Джун се привдигна на мястото си.
— Отвори вратата за бога! — кресна лекарят.
Баща й:
— Не.
Пауза. После блъскането се поднови, но този път по-силно, по-настоятелно и по-яростно.
— Отвори! Те идват!
— Не.
— Не можеш да постъпиш така. Ако ни оставиш навън, всички сме мъртви. Чуваш ли ме? Всички.
Баща й не каза нищо. Само опря длани във вратата и отпусна глава също като човек, бутащ тежка скала по стръмен хълм. Ашли Джун хвърли поглед към спалнята, където се намираше брат й. Вратата още беше затворена, а майка й и брат й стояха зад нея, преднамерено слепи и глухи за случващото се.
— Оставиш ли ни да умрем тук отвън, губиш мен! Губиш всичко, за което работихме така усърдно.
Баща й не отговори.
— Помисли за Ориджин! Той е само на седем! Колко дълго мислиш, че ще изкара сам? Пусни ни! — Останалите му думи бяха заглушени от думкане. Сега баща й удряше по вратата, а не лекарят. Блъскаше ли, блъскаше, тормозен от нерешителност.
Прозвуча още виене.
— Не мога да ви пусна! — настоя баща й. — Ще остави кървава следа, която ще ги доведе в къщата.
— Раната е нищо и никаква. Само одраскване. Ще спрем кървенето.
— Не! Вече е оставила диря. Как ще я обясним? — Следващите думи на бащата на Ашли Джун прозвучаха по-тихо, приглушени от чувството за вина. — Ще пусна теб. Но не и момичето. Разбираш ли? Без момичето.
От другата страна на вратата остана тихо за дълго време.
Към притъмняващото небе се понесоха още крясъци.
Ашли Джун се прибута по дивана, като влачеше след себе си парализираните си крака, подобни на безжизнени израстъци. От новата си позиция успяваше да надзърне пред вдигнатия капак на прозореца и да огледа по-голяма част от улицата. Наблюдаваше как лекарят забързано се втурна към жена си. Изтръгна дъщеря им от ръцете й и остави малкото телце да се строполи като безформена купчинка на земята. Кракът й се подви под ужасяващ ъгъл и остана да лежи като скършена вейка. Майката се разкрещя и острите й писъци се примесиха с воя на съкварталците.
Мъжът сграбчи жена си в гръб, блокира ръцете й и я повлече по улицата към къщата. Малкото момиченце беше оставено да лежи, а майката крещеше и се мъчеше да се освободи от хватката на мъжа си. Но той беше твърде силен. Във въздуха вече се носеше далечно жужене от автоматичното отваряне на капаците на врати и прозорци.