Почуквам леко на вратата на банята.
— Хей. Избрах ти дрехи. — Тя не отговаря. Разтревожен, аз отварям и влизам.
Тя си е съвсем добре. Пред душа няма завеса и всичко е на показ. Мократа й коса, тъмна като конска грива, е полепнала по гърба й и се спуска до средата му. Водата се стича на струйки, оформя малки локвички на кръста й и се спуска по белите й задни части. Плъзва се по кривината на мускулите на прасците. Лицето й е насочено нагоре и се намира на сантиметри от душа, устата й е разтворена широко, поглъща част от водата, докато тя се разплисква шумно върху кожата й. Затова не ме е чула, като почуках.
Бързо свеждам поглед. Поставям дрехите върху едно плетено кошче и се обръщам да изляза. Но не преди да забележа, че тя държи калъп сапун в дясната си ръка и бавно го плъзга по лявата. Твърде деликатно, твърде нежно. Не се почиства достатъчно усърдно.
Правя крачка навън. Ще говоря по-силно, след като се озова от другата страна на вратата. Ще й обясня, че трябва да търка по-старателно.
— Какво има? — пита тя и аз подскачам стреснато. — Какво не е наред?
Думата „съжалявам“ е на път да се откъсне от устните ми, докато вече прекрачвам прага. И в този момент се спирам.
Тя е обърната странично към мен. Не показва свян или притеснение, не се прикрива. Отворените й широко очи гледат директно и спокойно. Ръцете й са спуснати покрай тялото, а бодната струя среща раменете и оформя облак от миниатюрни капчици.
Отклонявам поглед. Студени плочки, метални рамки, сиви контейнери. Насочвам очи обратно към нейните и топлината в тях е като пламък, който ме изпълва.
— Трябва да търкаш много силно — обяснявам.
— Правя го.
— Не го правиш.
Тя задържа погледа ми.
— Покажи ми — предлага кротко.
Приближавам и поемам калъпа сапун от ръката й. Вземам една груба кесия от кука на стената и я наквасвам с вода.
— Обърни се — нареждам й. Гласът ми звучи кухо в малкото затворено пространство, а думите ми са заглушени от плискането на водата.
Тя изпълнява. Водата струи по гърба й и се плъзга във вертикалната хлътнатина, оформена от гръбначния стълб.
— Не гледай на това като на миене — подхващам аз. — Приеми го като заличаване.
Насапунисвам гърба й, като очертавам малки кръгчета. Старая се да не допускам пръстите ми да докосват кожата й.
— Заличаване на всичко, което те прави различна. Заличаване на всичко човешко.
С другата си ръка притискам кесията към кожата й. Търкам в началото нежно, а после все по-силно и по-силно, докато не става аленочервена, сигурно усещането е, като че се мъча да я сваля. Сиси не протестира. Изобщо не помръдва.
— Трябва да заличим всичко. Миризмите. Мастните секреции. Мъртвите клетки. А после трябва да отрежем ноктите на краката и ръцете си, да оскубем веждите си, да обръснем космите от краката, ръцете и под мишниците. Унищожаваме всички белези.
— Правил си това всяка сутрин?
— Всяка вечер.
Тя вперва поглед напред към покритата с плочки стена и не говори. Водата се спуска надолу, отмива пяната и покрива тялото й като с пелена.
— Не мога да си представя да върша всичко това абсолютно всяка вечер. Не мисля, че мога да го направя дори сега.
Мек като мъгла фин спрей от водни капки опръсква лицето ми.
— Аз ще ти покажа как — шепна. — Ще помогна.
Тя завърта глава да ме погледне и погледът й е неописуемо нежен.
Поемам ръката й и прекарвам сапуна по цялата дължина на тялото й. Тя потреперва при допира и настръхва. Притискам калъпа сапун още по-плътно към меката и поддаваща се плът. Тя не откъсва взор от мен, а в очите й се мярка нещо във вид на тънък прозрачен филм. Искра на съмнение или дори подозрение. Изчезва също така бързо, както се е появило.
— Добре ли си?
Тя кима. Търкам със сапуна горната страна на ръката й. После се насочвам към меката вътрешна част. Тя потръпва.
— Съжалявам. Забравих за това. — Обръщам ръката й. Раната във форма на „Х“ е с коричка, но скоро ще се превърне в траен белег. Поднасям ръката й под душа, оставам водата да се стича отгоре й, като че тя ще отмие, ще заглади, ще изтрие всички нежелани следи и белези.