Изпаднал в паника, Дейвид започва да рита вратата.
— Недей — произнася кротко Сиси и полага ръка на рамото му. — Не помага.
Чакаме пет минути. Дишаме плитко в опит да запазим намаляващия въздух.
— Сиси — промърморва Дейвид. — Не мога да дишам.
— Опитай се да запазиш спокойствие — отговаря му тя. — Има достатъчно въздух за всички ни. — Отмята назад мократа му от пот коса.
— Ще умрем тук вътре — казва той.
— Не, няма. Сиси е права — намесвам се. — Просто трябва да бъдем спокойни. Целта на светлината е да изтребва здрачници, а не хора. Ако някой здрачник беше успял да се вмъкне в асансьора, досега да е мъртъв.
Дейвид утихва, а изражението му е умислено.
— Можем да си позволим да имаме някаква надежда — казвам. — Нямаше да я има цялата тази светлина, която да избие здрачниците, ако в края на това пътуване не ни очакват хора.
Дейвид полага длани върху вратите на асансьора.
— Колко дълго, докато потеглим отново?
— Ще се случи всеки миг…
Светлината угасва. Внезапно отново сме потопени в мрак. Асансьорът пак се раздвижва. Изведнъж тъмнината е прорязана от тънка вертикална линия светлина, която постепенно се разширява до цял сноп, колкото повече приближаваме. Най-накрая се озоваваме точно отпред и потъваме в нея, заслепени от яркостта й, която кара цялата кабина да сияе. Серия от няколко електронни сигнала ни карат да подскочим. Неочаквано вратите на асансьора се отварят. И също така бързо започват да се затварят.
— Побързайте! — настоява Сиси и избутва всички ни през ярко осветения отвор. Изсипваме се от асансьора и падаме на земята.
Първо долавяме миризмата. Воня на немити коси, потни мишници и канализация. Осветявани сме от флуоресцентните лампи по тавана.
Вратите на асансьора се затварят с прещракване зад гърбовете ни.
От ярката светлина пред нас изплуват кокалести и ъгловати силуети. Гласовете са на млади мъже.
— Петима са!
— Няма начин. Не и пет. Просто няма начин…
— Сам ги преброй.
— Никога не сме имали повече от трима наведнъж.
— Няма логика.
Тръгвам с препъване по посока на гласовете и силуетите.
— Погледнете го този — прозвучава от мрака млад момчешки глас. — Доста е стар, не мислите ли? Трябва да е поне на двайсет. Определено античен.
Примигвам в опит да фокусирам очите си. Успявам да зърна лица, млади и все още незрели, с подигравателни изражения.
— Къде сме? — питам.
— Къде сме? — имитира ме някой с груб и хаплив тон. Групата момчета започват да се отдалечават.
— Почакайте — заговаря Епап.
Те го пренебрегват и продължават да вървят по коридора.
Епап сграбчва намиращия се най-близо за рамото.
— Къде сме?
Момчето поглежда студено Епап и после размахва драматично ръка около себе си. По устните му пробягва усмивка, но очите му остават ледени.
— Това е Цивилизацията! Където всичките ти скъпоценни мечти се сбъдват! — Усмивката прераства в подигравателна гримаса, когато се обръща към другите момчета, стоящи наблизо. — Все същото питат. Това Цивилизацията ли е? Без изключение.
Момчетата избухват в грубиянски презрителен смях.
— Братко? — произнася Каси.
Мигом смехът спира. Едно от по-високите момчета пристъпва напред. Само кости и остри ъгли е. Скулите му са силно изпъкнали.
— Ти ли си? — пита тя. — Матю, това наистина ли си ти?
Устните му затреперват.
— Каси? — Произнася името дрезгаво и с усилие, сякаш отдавна отвикнал от него.
Другите момчета се отдръпват. Правят го бързо, все едно знаят какво следва, и искат да се дистанцират.
Каси пристъпва колебливо към Матю. Очите й трепкат в орбитите и проблясват.
— Сега си толкова висок. — Протяга ръка нагоре и понечва да докосне лицето му, но после я отдръпва. — И кльощав. Колко време мина? Откакто… беше пратен тук?
— Една година. — После додава с кротък и тъжен тон. — Три месеца и двайсет и три дни.
— Къде е Тими?
Той бързо свежда поглед.
Устните й потреперват, а очите й се пълнят със сълзи.