Зад противолунния си визьор хвърлям кос поглед към Сиси. Стабилна е като скала, държи се на положение. Дишането й е под контрол, раменете й не са твърде напрегнати. Само ръцете й издават преживявания стрес — пръстите шават в скута й. Но до нея не седи никой; никой не може да зърне дланите й.
Бусът потегля, звукът от конските копита по бетона е в почти пълен синхрон. Изработеният от дърво файтон се разскърцва, докато се движим.
По пътя има няколко спирки. Качват се нови пътници. Някой доближава. Сочи към раницата на мястото до мен. Пренебрегвам го и се взирам навън. Той не казва нищо, остава да стои на пътеката. Протяга ръка и сграбчва висящия отгоре каиш. Сега цялото пространство на пътеката е изпълнено с тела. Някой се настанява до Сиси. И вече стената от тела я изолира от полезрението ми.
Околните се взират в мен, вбесени, че някакъв си млад никаквец е така вглъбен в себе си и егоистичен, та не помръдва раницата си да отвори място на друг да седне. Държа главата си с лице към прозореца, макар че зад визьора очите ми шарят.
Рязък завой на следващото кръстовище. Телата се килват леко и открадвам бърз поглед към Сиси. Раменете й са вдървени и напрегнати, шията й е неестествено извита. Нервна е. Но още се държи. С лице, обърнато навън е, и по този начин издиша по посока на прозореца. Бива си го това момиче. У мен се надига подобие на гордост.
Минутите текат. Вътре се натъпкват още тела. После вече сме направили последната си спирка в жилищните райони и бусът се понася напред. Улицата е препълнена с други коне и впрягове, а по тротоарите крачат хиляди на път към Конгресния център. Никой не говори, съвсем тихо е, ако се изключат тропота на копита и набиването на крака в бетона. Сградите се извисяват все повече, изчезват ниските постройки, типични за жилищните райони. Влезли сме в бизнес зоната на града.
Минути по-късно пристигаме пред Конгресния център. Водното шоу е в стихията си в големия шадраван отпред. Във въздуха се издигат дъги и спираловидни струи на височина двайсет или трийсет метра и после се забиват с разплискване в разпенената водна повърхност. От външните колони звучи музика, която е синхронизирана с водния спектакъл. Сиси слиза от буса преди мен и се включва в морето от пешеходци. Сега, с приближаване на началото на събитието, вече всички се движат по-бързо, а нивото на вълнение се повишава. Тя върви бавно с ясното съзнание, че в тази тълпа лесно ще бъдем разделени.
Спира пред фонтана. Аз се промъквам до нея. Очите ни остават фиксирани върху изстрелващите се нагоре симетрични широки водни арки. Към водата са добавени фосфоресциращи течности и тя искри леко в тъмното.
— Добре ли си? — шепна.
— Да.
— Не. Сериозно. Добре ли си?
Тя не отговаря мигом.
— Толкова са много. Прекалено много. — Гласът й засича, тя почти хълца. — Как изобщо ще се справим с това? Какви ги мислехме?
— Шшт. Не стой твърде близо до фонтана. Те се боят от него — от водата, дълбочината и светлините.
— Тогава защо са го построили?
— Опасността им дава шанс да изпитат вълнение.
Тя отстъпва една крачка назад.
— Не вярвам, че можем да го направим. Те са твърде много. Навсякъде са.
— Не, върви отлично. Просто помни плана ни. Съсредоточи се върху него. И върху нищо друго. Забрави за намиращите се около теб. Става ли?
След миг тя прошепва:
— Става.
— Дръж се близо — поръчвам й и се присъединяваме обратно към тълпата, стичаща се в Конгресния център.
28
За да се доберат до основната зала на Конгресния център, всички дошли първо трябва да преминат през голям тунел, който се разделя на все по-малки ръкави, водещи към по-високи нива и сектори. Тук, в основния тунел, всеки звук се усилва и кънти, а грохотът от стъпките е такъв, сякаш е причиняван от много по-голям брой, отколкото от хилядите прииждащи.
Въпреки идеално начертания ни план да се държим на известно разстояние, Сиси и аз вървим редом. Твърде тъмно и претъпкано е, че да рискуваме да се изгубим един друг. Дори сме свалили противолунните визьори, рисковано действие, но като се има предвид почти непрогледната тъмнина, която ни заобикаля, абсолютно необходимо. Успокоявам се с мисълта, че тази навалица, наброяваща хиляди, е насочена в една посока, без никой да поглежда назад или встрани.