— Ще се придържаме към плана, Джийн. Не се отклонявай, ясно ли е? — Плъзва пистолета в колана на панталона си и придърпва ризата над издутината. — Ще се видим след малко.
Кимвам, защото нямам доверие на гласа си.
Един последен поглед към мен и тя тръгва. Изпитвам желание да сграбча ръката й, да й попреча да си иде. Стоя като закован на мястото си, с ръце увиснали надолу. Едно от най-трудните неща, които някога съм правил. Тя се придвижва към очертанията на множеството — за нея усещането трябва да е като да докосва острието на бръснач — и после изчезва като дъждовна капка в река. Там е и после вече я няма.
Минута по-късно и аз се присъединявам към тълпата. Стъпалата ми влизат в техния ритъм. Ще ми се да зърна Сиси някъде отпред, но е твърде тъмно. Вървя с раница, увиснала на рамото, и не мога да се отърся от мисълта, че като оставих Сиси да тръгне, допуснах фатална грешка.
29
След като излиза от тунела, многохилядната маса поема организирано и тихо по тъмносивите пътеки. На всяко ниво хиляди се отделят от рампата, за да открият своя сектор на съответния етаж. Когато стигам до петия, най-горен етаж, тълпата видимо се е разредила.
Стискам ремъка на раницата. Тук публиката е различна, по-добре облечени са и по-самоуверени. Мъжете са в елегантни костюми с широки кадифени ревери, а жените носят скъпи ефектни рокли в ярки цветове. Каймакът на обществото се изкачва най-горе, където са разположени частните луксозни ложи.
Няма помен от противолунни визьори. С изключение на моя, разбира се.
Разпределението на залата е пълна загадка за мен и нямам никаква представа коя врата накъде води. Когато по високоговорителите прозвучава съобщение, че събитието ще започне след пет минути, започва да ме обзема лека паника. Нямам представа как да се добера до сектора под тавана. Бързо решавам да вкарам в действие план „Б“: да намеря празна ложа. Частните и изолирани ложи всъщност са идеалното място да се настаниш, с цел да убиеш някого. Ще запазя шанса да виждам мишената от по-висока, привилегирована позиция. После ще дръпна спусъка, ще поваля жертвата и ще се изнижа, като се слея с щуращата се тълпа.
Единственият проблем е намирането на празна ложа. Събитието е събудило голям интерес и всяка ложа, в която се пробвам, или е пълна, или е на път да се напълни. Забързвам крачка. Малко прекалено я забързвам. С ъгълчето на окото си забелязвам служители, които разговарят помежду си, да завъртат глави, за да ме огледат. Забелязват някой, който се движи твърде бързо, някой, чието облекло и поведение не пасват на останалите изискани посетители на луксозното ниво. Който носи противолунен визьор. На закрито.
Забавям темпо, като поемам по естествената извивка на нивото. Озовал се извън полезрението им, започвам да се движа по-бързо; тласкани от нарастващата паника, краката ми наподобяват ножици. Очите ми продължават да обхождат всяка отминавана ложа, като се моля за чудо, за което знам, че няма да се случи. Надеждата да попадна на празна е минимална.
Изведнъж по високоговорителите прозвучава съобщение:
— Остава една минута. Заемете местата си.
Малките групички се разпръсват и всички потъват в ложите си. С което на практика ме оставят съвсем сам и напълно на показ.
Остава само една ложа. Когато приближавам, забелязвам изписана със златни букви думата Дворецът. Празна е, казвам си. Трябва да е празна. Владетеля и персонала му са блокирани в Пустошта, неспособни да предприемат пътуването при такова кратко предизвестие. Натискам бравата. И като дар свише вратата се отваря.
Шмугвам се вътре и бързо я хлопвам. Свалям противолунния визьор. Ложата е празна и вътре е съвсем спокойно. Притискам ухо към вратата. Отвън долитат стъпки, твърде забързани, та да принадлежат на друг, освен на последвал ме охранител. Стъпките бързо отминават и постепенно заглъхват. Ще минат няколко минути, преди да направят кръгче и да се върнат, ако това изобщо се случи.
Оглеждам ложата. По-голяма е, отколкото очаквах, може би с размера на две обикновени. С бар в дъното й, кадифени стойки за спане на тавана и плъзгащи стъклени врати, които се отварят към два реда тапицирани седалки с изглед към залата. Приглушеното осветление угасва и чернотата ме поглъща. Шоуто започва.
Промъквам се през стъклените врати към външните редове седалки. Хвърлям поглед над ръба към залата отдолу.
Само сцената е осветена, при това слабо — от голия под се излъчва полукръг от сивкава светлина. Сводестият стъклен покрив на залата, който обикновено е съвсем гладък, изглежда странно неравен и зърнест. Отнема ми минута да осъзная защо: горе има скупчени стотици и дори хиляди балони. Ясно ми е какво са планирали. В мига на кулминацията на тазвечершното събитие се канят да пуснат балоните. Би се получило доста зрелищно: хиляди сфери в различни цветове, спускащи се към пода под лунните лъчи, проникващи през куполовидното стъкло.