От нишите вляво и вдясно от мен се чуват приглушени шумове. Звънтене на чаши за вино, сдържани разговори, проведени шепнешком. Дърпам се назад от парапета, тъй като не желая да бъда видян и се настанявам на втория ред. Подходящо място да заемеш позиция за убийство незабелязан.
Конферансието се качва на сцената. Дърдори нещо, но аз не му обръщам внимание. Налага се да се съсредоточа върху задачата, която ме очаква. Вадя пушката със снайпер. Монтирам кухия цилиндричен заглушител. Зареждам и вкарвам два патрона в отвора. Няма да има време да прибера гилзите, а после да заредя и да вкарам трети патрон. Хаосът ще се разрази бързо, ще ми се наложи да изоставя всичко и да изчезна оттук точно за две секунди.
В този миг до съзнанието ми достига, че хладното и съвършено оръжие в ръцете ми представлява инструментът, който ще причини смъртта на Ашли Джун. Че куршумът ще се забие в главата й, ще премине през огнената й коса. Помня всички онези години в гимназията, когато седях зад нея в класната ни стая, как само копнеех да се протегна и да докосна тази коса. Припомням си моменти, случили се не твърде отдавна, как в Института за хепъри в нощта на галавечерята седяхме един до друг и аз галех косата й. Помня как усещането за тези копринени кичури беше едно истинско чудо, топлината на ръцете й в моите, начинът, по който гласът й милваше слуха ми.
От многохилядната публика прогърмяват аплодисменти, силни и напористи. Те са живи, а не просто образи на екрана. Живи са и са тук, навсякъде около мен и тази мрачна мисъл кара кожата ми да настръхне. Взирам се надолу към партера, представляващ бездна, пълна с чернота. Някъде сред тази маса от хиляди се намира Сиси. Колко ли пъти неволно е била побутната или докосната и нечия кожа се е отъркала в нейната? Колко пъти беше сподавила вик, потръпване, отскачане?
Тонът на конферансието се повишава и прераства в пламенно кресчендо. Думите му достигат до периферията на съзнанието ми от километри разстояние. Говори за Лова на хепъри; споменава за ловците; коментира Ашли Джун. Ловецът победител, така е наричана сега, Храбрата победителка. Публиката е нетърпелива, започват да пляскат в ритъм, все по-бързо и по-силно, тропат с крака по пода.
Някъде там долу Сиси подражава на всички около себе си. Мъчи се да следва пляскането с ръце и потропването с крака. Едно погрешно плясване, едно закъсняло потропване и към нея ще се насочат очи, ще се обърнат глави, ще се сбърчат носове.
Не биваше да я оставям сама.
Клатя глава. Не мога да допусна тези мисли да ме разсейват. Ако допусна умът ми да се отклони и на милиметър, отместената траектория ще запрати куршума на метър встрани от мишената. Трябва да опразня главата си, да изостря фокуса си. Защото пропусна ли, Сиси умира.
Осветлението в залата отслабва още повече. Само един прожектор пронизва мрака, искрящият сноп лъчи осветява сцената странично.
Под светлината пристъпва фигура. Искри в перленобяло, а от върха й се спуска каскада от червена лава. В началото това е всичко, което виждам: бяло и червено, бляскаво и набиващо се на очи, ярко.
Ашли Джун е. Носи бяла рокля и бели сатенени пантофки. А косата й е по-буйна и дълга, отколкото я помня, пулсираща в червени отблясъци. Тя отива уверено до центъра на сцената, походката й е отмерена и енергична. Не носи очила. Но има нещо особено в очите й. В ръката си държи предмет, достатъчно малък почти да се скрие в дланта й. Взира се в публиката, поглъща с поглед десетките си хиляди нови и обожаващи я фенове. Подобни публични изяви й се удават много естествено.
Коленича на позиция, подпирам цевта на снайпера на облегалката на предната седалка и поглеждам през окуляра. Бавно нагласям фокуса с палец. Старая се да определя мястото на Ашли Джун, откривам я, размазаните очертания на тялото й постепенно се избистрят и образът й става кристално ясен.
Толкова е близо, само на една ръка разстояние. Кожата й е прозрачнобяла, а косата й е с цвета на разтворена роза. Тя сияе. Красотата й е на върха си. Изглежда по-истинска, по-жизнена, отколкото във всичките години, когато я познавах.