ТекстТрансът жужи в ръката ми.
Те идват. Бягай.
Налага се да се раздвижа. Изоставям снайпера. За миг обмислям да взема раницата с мен, но решавам, че тежестта й ще възпрепятства бягството ми. Оттук ще ме изведат хитрост и бързина, а не изстрели. Все пак грабвам един пистолет и прехвърлям на него заглушителя от снайпера. Изритвам раницата под един диван и пъхам пистолета в колана си. Вече изскачам през вратата, когато ТекстТрансът започва да вибрира в ръката ми.
Завий надясно, когато излезеш от ложата.
Затварям вратата зад гърба си. Хвърлям поглед наляво: извитият коридор е празен, вижда се само един служител на щанда за подаръци, предлагащ тениски, магнити, постери и други дреболии, свързани с Лова на хепъри. Хвърлям поглед вдясно: в далечния край на извитата стена се виждат три забързани сенки. Трябва да завия надясно, казвам си. Епап ми поръчва да поема надясно, фигурите се изкривяват и стават по-големи докато вървят покрай кривината на стената.
Тръгвам забързано наляво, като се придържам плътно до стената.
Няма да успея. Ще се появят иззад завоя и ще ме зърнат да се придвижвам подозрително оживено. Заставам пред щанда за сувенири и се преструвам, че оглеждам изложеното. С гръб съм към тях и се помайвам, като че имам всичкото време на света.
Зад мен охранителите се показват покрай кривата, а ботушите им блъскат в твърдия бетонов под, докато крачат енергично. Но поне вървят, което означава, че не живеят с идеята как са тръгнали да преследват хепъри, по-точно Сиси и мен. Ако беше така, щяха да препускат, да отскачат, да се слюнчат и да съскат.
Отварят вратата към ложата, предназначена за двореца и влизат вътре.
Сега.
Завъртам се и тръгвам с бърза крачка. Едва когато приближавам отворената врата на ложата, намалявам темпото. Отминавам бавно, като гледам встрани. Тримата охранители стоят с ръце на кръста и се озъртат небрежно.
Затичвам. С възможно най-тихи стъпки. Налага се да създам дистанция, да завия зад кривата, преди да са се показали от ложата и да са ме видели.
И в този момент осъзнавам, че оставих там визьора си.
ТекстТрансът зажужава отново.
Коридорът е празен, по извитата рампа не се вижда никой. Изваждам апарата и чета, докато тичам.
Тръгни по рампата към второ ниво. Отиди до сектор 33 и излез оттам.
Тишина. Все още всички са в залата. Изтичвам надолу до четвърто ниво. После до трето. Звуците от стъпките ми отекват между стените на спираловидната рампа.
После над мен зазвучава ехото от нечии други стъпки, което внася безредие и хаос в ритмичното потропване от моите.
Вече съм на второ ниво. Краката ми са нестабилни, капачките на коленете ми са на път да изскочат като коркови тапи от бутилки за вино. Това е нивото, от което трябва да изляза навън, да открия изхода до сектор 33. Спирам. Надпис над главата ми посочва, че сектори 40 до 32 се намират вдясно от мен.
Сега стъпките звучат по-силно, по цимента тракат подметки.
ТекстТрансът започва да вибрира отново до бедрото ми.
Сиси. Съвсем сама на партера на залата. Заобиколена от хиляди. В този миг сигурно вече разбира, че нещо се е объркало. Представям си я. Тревога сбърчва челото й. Гръдният й кош се издува и свива, издува и свива, въздухът й се струва застоял и недостатъчен. Обзема я паника. От порите й започва да се излъчва мирис на страх. Тълпата около нея става неспокойна, притискат я отвсякъде. Ще решат, че са започнали да отделят неволно слюнка заради събитието, свързано с Лова на хепъри и това е причината устните им да се овлажняват така и шиите им да пукат. Но скоро ще осъзнаят, че извиват глави в една и съща посока, към един конкретен човек, чиято глава не се завърта, чиито устни са сухи, от чиято уста не се лее слюнка.
Втурвам се. Не към сектор 33. А надолу по рампата към първо ниво, като че потъвам в черна паст, а мъждукащото подово осветление по ръба на рампата е като следа от лъщяща слюнка. ТекстТрансът отново забоботва настойчиво. Но нямам време да го извадя.
Стъпките зад гърба ми се усилват, докато слизам от рампата, за да достигна партера. Налагам си да вървя по-бавно, едва се преборвам с потребността да хвърля поглед назад. Мъж, чието внимание е приковано към брошура с програмата в ръката му, се блъска в мен. Оглежда ме хладно, а носът му потръпва. Килва глава под лек ъгъл. Поклаща я и е на път да поеме по пътя си, когато нещо го кара да ме изгледа продължително. Но дотогава аз вече съм на входа на залата. Вътре съм. В безопасност съм. Тук вътре има хиляди тела, сред които да се шмугна и да изчезна.