И после нов повод за ужас. Вътре съм. Насред тях. На показ, без визьор, без очила. Отърквам рамене със стотици, а свежа доза пот е покрила гърба ми. Десетки от тях са достатъчно близо, че да ме докоснат. Да ме издерат, да ме изкормят, да ме разкъсат със зъби.
Взирам се право напред. Някъде в бездната от мрак е Сиси. Потъвам по-дълбоко в навалицата. Те ме поемат, поглъщат ме. Вътре съм.
31
Претъпкано е. Обикновено личното пространство е нещо неприкосновено и границите му биват нарушавани само по взаимно съгласие по време на романтични интерлюдии и танцуване. Но тази вечер всички в залата са преразгледали личните си предпочитания. Особено онези, плътно скупчили се на партерния етаж, чиито рамене се докосват периодически и гърдите на едни се отъркват в гърбовете на други.
Пробивам си път през тълпата, като мънкам извинения. Няма свободно място помежду присъстващите, където да се вмъквам. Секрециите ми полепват по кожата им, а миризмите ми дразнят ноздрите им.
Няма и следа от Сиси. Тя планираше да се разположи близо до сцената, но при такава блъсканица се чудя колко далече е успяла да стигне. Може би затова така и не стреля. Не е била способна да се добере достатъчно близо.
Сред тълпата се надига вълна на недоволство. На собствениците на билети им е било обещано нещо повече от кратка поява на Героичната победителка, колкото и прелестна да е тя. Казано им е, че тя ще направи разтърсващо света разкритие. А дотук — нищо такова.
Но и нещо друго пълзи сред множеството, далеч по-сериозно от обикновено недоволство. В безкрайните недра на подсъзнанието им невралните връзки долавят миризма. Миризма на хепър. Засега е едва доловима вълна, но тази вълна назрява с всяка секунда в нещо като възбуда, подобие на глад, нещо близко до копнеж.
Конферансието се появява на сцената, отива до подиума. Обяснява, че ще има малко забавяне. Героичната победителка ще се върне със спиращи дъха разкази веднага след като се преоблече. След около петнайсет минути. Публиката роптае.
Сега се придвижвам по-бързо, отказал съм се от приличието в полза на скоростта (забави, поети дъх, съсредоточи се). Всичките години на тренировки отстъпват място на неконтролируема паника. Бързо се отмествам вляво, за да избегна един едър мъж и небрежно се блъскам в жена. Тя залита на високите си токчета. Тълпата около мен се раздвижва, като че да я подхване.
— Съжалявам — шепна и бързо я поглеждам косо.
— И ти ли го подушваш? — пита мъжът до мен.
— Кое?
Той отмята глава, сякаш да се освести. Проточена лига се лепва встрани на лицето му чак до ухото. Има ужасно объркано изражение. Разтревожен. Ентусиазиран.
Сдържам дъха си и изчаквам секунда, а после тръгвам напред. Надалече от него. С наведена глава.
— Гледай къде вървиш — изсумтява някой до мен. Сръгва ме с лакът в гръдния кош. Отминавам, но лакътят му ме задържа на място, все едно е кука.
Обръщам се. Очите на мъжа пробиват дупки в мен. Гледа ме странно, лекото объркване постепенно отстъпва място на разпознаване. Но не това наистина ме плаши. А онова, което виждам зад него. Тъмни сенки се придвижват в моя посока, тук-там общата им маса е прорязвана от сребърни нишки слюнка, рязко отмятане на глави, блестящи очи.
Конферансието сега говори разсеяно и с доловима раздразнителност. В устата му се събират лиги и изговорът му е някак влажен. Капки слюнка осейват устните и брадичката му. Подушва хепър.
Така силно подушва хепър.
И също като тъмна и влажна глина, която съхне, масата от тела започва да се втвърдява около мен в корава и непробиваема черупка. А някъде в тъмнината е Сиси. Губи контрол. Успявам да го почувствам. Почти съм в състояние да подуша страха й, нарастващ, поглъщащ я, готов да изригне.
Минавам в действие, избутвам се напред, навън от тази оформяща кръг и сгъстяваща се маса от тела. Ето. На около петнайсет метра пред мен забелязвам сходен кръг, море от тъмнина, към което се придвижват още тела. Друг център на гравитация, привличащ присъстващите, които подсъзнателно са притегляни от миризмата на хепър.