Матю потърква ръка.
— Ела с мен. Ще ти намеря дрехи, в които да се преоблечеш. — Поглежда към нас. Може би е заради промяната на светлината, но изражението му се е смекчило. — Доведи и приятелите си.
5
Намираме се в свят на метал и ярко осветление. С тесни коридори със схлупени тавани, по които да се движим. Всеки коридор, по който минаваме, е същият като предишния: метал и светлина, метал и светлина. От двете ни страни в стените има издълбани ниши: разположени в три реда, те са подредени абсолютно успоредно една на друга, а разстоянието помежду им е измерено с математическа прецизност. Всяка има размера на голям ковчег.
Но другите хора са онези, които не можем да спрем да зяпаме.
Тътрят се наоколо безцелно или се събират на малки групички от по трима или четирима. Всички са млади и предимно момчета. Бледи, мършави, измъчени, повечето втренчили се безизразно в стените. Примигват, като ги отминаваме и се взират, но в погледите им не се чете нито враждебност, нито топло гостоприемство. Просто бегло любопитство, граничещо с безразличие, като че пристигането на новодошли е ежедневие. От време навреме Каси ахва изненадано, а лицето й пребледнява, щом зърва още някое познато от миналото лице. Но никой не показва, че разпознава нея. Само бързо отклоняват поглед.
Матю ни отвежда до края на един коридор. В една ниша има купчини дрехи. Също така безлични като носените от всички, невзрачни и кафяви, плесенясали. Бързо намъквам един кат и приближавам към Матю, докато момичетата се обличат.
— Името ми е Джийн.
Той ме оглежда с присвити очи.
Соча към момчетата.
— Това са Епап и…
— Без имена — срязва ме.
— Какво?
— Тук нямаме имена.
— Но ти се казваш Матю.
Той клати глава.
— Това е… отпреди. — Стисва устни. — Чуй, тук просто не използваме имена.
— Защо не? Вие всички…
— Всички изчезваме. Внезапно и неминуемо. Така че няма смисъл да си даваме имена. Няма причина да градим отношения. — Обръща ми гръб и поема в друга посока.
Аз го хващам за лакътя. Спирам го без грубост, но настоятелно. Намръщва се, но не дръпва ръката си.
— Използват ви за храна, нали? — произнасям, припомняйки си казаното ми от Кругман за това място. — На случаен принцип, никога не сте наясно кога може да ви отведат.
Матю не казва нищо, но кима леко.
— Кажи ми как — шепна. — Как ви отвеждат?
В началото се колебае. Заговаря едва когато момичетата се присъединяват към нас и Каси застава съвсем близо до него. Произнася думите механично, със съвсем леко потреперване на гласа.
Горе-долу веднъж седмично (поне те мислят, че е седмица; нямат начин да отмерват изминаването на деня и нощта в тези подземни катакомби) зазвучава аларма. Обяснява ни, че имат около минута да се покатерят в нишите по стените. Само по един човек в ниша. После се спуска стъклена преграда и ги запечатва вътре. Това е добре. Защото преградата те защитава. Осветлението угасва — единствено и само в този случай — и тъмнината е необятна и ужасяваща. И после те идват в катакомбите да зяпат хепърите. Владетеля и свитата му. Крачат напред-назад по коридорите, взират се и наблюдават, треперят, а от устите им се лее слюнка. Неизбежно Владетеля посочва определен хепър. Ако си ти, брой се за мъртъв. Защото в рамките на следващия час твоята ниша ще потъне навътре в стената и после ще отпътува посредством някаква система за транспорт. Леглото ти внезапно се е превърнало в ковчег.
— Закъде отпътува? — пита Дейвид.
Устните на Матю се разтеглят в тъжна и плашеща усмивка.
— За кухнята.
— Със сигурност ли го знаете?
Усмивката му изчезва.
— Не. Някои смятат, че се озоваваш в личните покои на Владетеля. Но никой никога не се е върнал да потвърди, така че всичко са само догадки. — Плюе на земята. — Празни и ненужни догадки. Защото във всички случаи си мъртъв.
Каси заговаря с пресекващ и напрегнат глас.
— Момичетата заминават първи, нали, Матю? — Хвърля поглед по коридора. — Защото момичетата са най-апетитните хапки. Затова са толкова малко на брой тук. Ние биваме избирани първи.
Матю остава смълчан за кратко.
— Не е задължително — заговаря, но в тона му липсва убеденост. — Владетеля обича да раздалечава момичетата във времето. Пази ги за специални случаи. Може и да не ви избере за известно време — обяснява, като през цялото време стои с поглед, забит в краката си.