Хвърлям вече напълно изпразненото оръжие настрана. То прелита над тълпата; те лежат напълно изравнени със земята също като духана от силен вятър трева. Писъци и вопли от болка. Ирисите им са прогаряни.
Сиси се вкопчва в ръката ми.
— Сега — произнася. — Докато още са повалени.
Но тя греши. Само онези най-близо до нас са извън строя. Мнозинството присъстващи и особено онези по периферията, които са били предпазени частично от искрите, вече настъпват напред. Към нас.
Вместо да побягна, аз я стискам и я дърпам към земята.
— Още не!
— Какво? Трябва да…
— Изчакай го! Изчакай го!
— Джийн! Какво да изчакам?
После го чувам. Най-великото пропукване на стъкло, звука от хиляди ледени кубчета пуснати във вряща вода.
— Залегни! — крещя и я свалям до приклекнало положение. Заваляват отломки стъкло. А също и по-големи повърхности, които разрязват и пронизват телата, както брадва сече нечия глава, положена на дръвника.
Само да не ни порежат, казвам си. Един миниатюрен разрез и ще потече кръв. Такова нещо би хвърлило цялата зала в самоубийствена възбуда.
Хиляди балони се спускат надолу. Червени, жълти и зелени сфери бавно летят към нас. Хиляди обособени движещи се обекти. Точно прикритието, което ни е нужно.
Сиси се раздвижва.
Сграбчвам я за ръката.
— Още няколко секунди, изчакай балоните да ни достигнат.
— Те ще стигнат до нас преди балоните — тросва се тя и сочи към тъмната вълна тела. — По дяволите, Джийн!
— Изчакай…
Хилядите балони стигат до пода и се разстилат по него. И тогава. Неочакван подарък. Вече невъзпрепятствана от безбройните балони и, по-важно, от затъмненото стъкло, лунната светлина струи в залата и озарява всяко нейно кътче.
Ефектът е мигновен. Всеки чифт очи е затворен, всяка длан е притисната към лицето на собственика й, всяка уста надава стонове на болка. Внезапният приток на лунна светлина е по-скоро плашещ, отколкото опасен. Но ни печели прикритие, отвличане на вниманието им и може би петнайсет или двайсет секунди.
Размърдваме се.
Не тръгваме обратно по пътя, откъдето дойдохме. Входовете са задръстени от прииждащи от другите нива. Втурваме се по посока на сцената, като Сиси е отпред. Балоните продължават да падат и да отскачат от всяка повърхност. Избутваме всеки изпречил се на пътя ни. С пълна сила тикаме под носовете им миризмата си, потта си, страха си, отчаянието си. Но вече сме отминали етапа, в който да ни е грижа. Неколцина посягат в отговор, размахват ръце във въздуха с надеждата да ни уцелят с един удар напосоки. Но все още заслепени от интензивните отблясъци на луната, изобщо не доближават целта си.
Сиси залепва длани на сцената, вдига крака и лесно се оттласква нагоре. Аз съм плътно зад нея и също се избутвам. Онова, което виждам от тази по-благоприятна позиция, ме смразява. Партерът кипи от движението на хиляди шаващи тела с балони, подскачащи помежду им. Бледата лунна светлина достига абсолютно навред и къпе вътрешността на залата със зловещо сияние. И тези хиляди тела се устремяват към нас като бурна река.
Ние се придържаме ниско на сцената и се пъхаме под тежките кадифени завеси. Значителното тегло на богато надипления плат е задушаващо и ни притиска, докато пълзим в мрака, напълно дезориентирани.
И ето че се озоваваме зад кулисите от другата страна на завесите. Празно е, всички са се втурнали навън точно преди да заструи лунната светлина. Сиси скача първа на крака и се обръща, за да ми помогне да се изправя. Сега не се налага да се преструва на здрачник и тя си позволява да реагира с естествения си маниер.
— Бързо — прошепва. Вече се долавя движение по сцената. Масите. Изкатерват се на нея. Завесата е разтягана и дърпана в другия й край.
— Накъде? — питам.
Тя се озърта вляво и вдясно, а очите й пламтят в паника. Не знае. Налага се да се раздвижим, да натрупаме дистанция. Не, трябва ни нещо повече от дистанция. Трябват ни изолирани сектори и бариери. Трябват ни врати, водещи към тесни коридори, които да се налага да отварят по пътя си. Необходима ни е плетеница от тесни проходи, прегради, пресичащи се пътеки и стълбища. Ако ни преследват десетина здрачници, въпросните врати и кръстосващи се коридори само биха ги забавили малко; а виж, орда от хиляди би се превърнала в компресирана и непробиваема буца.