— Насам — казвам и я повеждам през най-близката врата.
Сиси мигом схваща посоката ми на разсъждение. Затръшва и заключва всяка врата, през която преминаваме. Стените вибрират, докато тичаме. Въпреки огромното старание, което полагаме, те пак настъпват. По петите ни следват шумове от разбиване на врати, стонове и вопли. От дращене на нокти.
Спираме. Гърдите ни се повдигат учестено, а стъпалата ни горят. По лицата ни струи пот. Воним. Наистина смърдим яко.
— Твърде лесни сме за откриване — отбелязвам с пъхтене.
Сиси поема дълбоко въздух.
— Хайде, трябва да се движим по-бързо.
Чувствам внезапна умора. Не е просто физическо изтощение заради цялото това препускане, а нещо по-дълбоко, нещо, закотвило се сред камерите на сърцето ми.
— Или пък не.
Тя ме поглежда.
— Какво?
— Може би вече се свърши, Сиси. Може би най-накрая се свърши. Не можем да продължим да играем тази игра на котка и мишка. Те ще ни настигнат. Най-много до минута. Неизбежно е.
Тя клати непреклонно глава.
— Не, Джийн. Ще продължим да бягаме. Ще открием път навън. Ще намерим кон.
— Дори да препуска в пълен галоп, конят пак ще е твърде бавен. Знаеш го.
Гневът придава студен израз на лицето й.
— Добре, какъв е твоят план тогава?
— Може би просто трябва да се откажем. Да спрем да бягаме…
Тя посяга към мен. Решавам, че ще направи нежен жест, като да отмести бретона ми встрани или да погали бузата ми, или да докосне ръката ми. Вместо това ми зашлевява шамар.
— Какво…
— Запази речта в стил „жали ме, докато аз доблестно се самоубивам“ за някой друг. — Удря ме с юмрук в гърдите. — Спри да мислиш само за себе си! Помисли за Епап! Помисли за Дейвид! — Очите й пламтят. — Помисли за мен.
— Сиси…
— Ще се борим, Джийн. Ще се борим до край. Никога няма да се предадем доброволно. Не и докато други хора зависят от нас. Не и докато още имаме шанс.
— Няма никакъв шанс! Разбираш ли? Дори да се измъкнем на улицата, после какво? Къде ще отидем?
— Ще го измислим! Ще импровизираме. Умеем да мислим бързо в движение, двамата заедно с теб. Винаги сме постъпвали така, Джийн. Няма да паднем без борба! — Хваща ръката ми, но в допира й няма топлота. Долавят се само енергичност и решимост.
— Добре — отговарям. „Да се измъкнем на улицата“, каня се да кажа, но тя вече ми е обърнала гръб и тича по коридора.
Откриваме излаз навън по-лесно, отколкото очакваме. В края на следващия коридор се натъкваме на табелка с надпис „Изход“. Оттам нататък е просто. Следваме стрелките от една табела до друга, докато не достигаме до стълбище, слизаме по него, преминаваме през една странична врата и тя ни изплюва на улицата.
Тук навън, под пълната луна, е тихо и спокойно. Всички са вътре за голямото шоу. Долавя се само тиха музика, носеща се от колоните на фонтана, озвучаваща продължаващия воден спектакъл.
Мисля, че този неочакван покой изненадва и Сиси. Тя спира и вдига задъхано поглед към небето. Но само за един миг.
— Няма облаци — отбелязва. — Лунните лъчи ще дразнят очите им. — Затичва към редица коне, завързани в една странична улица. — Хайде, Джийн!
Трябва да има някакъв друг начин. Този план, изчерпващ се с бягство чрез езда, е фатално погрешен. Всеки би могъл да го прозре. Ние воним. Миризмата ни ще остави диря, която те лесно ще последват. Ще сме свършени, преди да сме изминали петнайсет пресечки.
Друг начин, друг начин, трябва да има друг начин.
— Джийн! — крясва Сиси, докато развързва два коня.
Хвърлям поглед към другия край на улицата. Извисяващи се небостъргачи. Смъртоносни капани, които не предлагат никакъв изход. Безполезни като надгробни плочи.
— Джийн!
Избавление обаче има. Чувствам го със съществото си. Но просто не успявам да го видя. Още не. Трябва ми време.
— Качвай се, Джийн! — Тя вече седи на седлото на единия кон и ми води втория, за да направя същото. — Джийн!
— Почакай, дай ми време…
— Не! Джийн, трябва да…
— По дяволите! — крясвам и се тръсвам върху коня. Поемаме в галоп по улицата, а бетонът под нас се мержелее. Завиваме зад ъгъла, отминаваме Конгресния център и водния спектакъл.