— Накъде, Джийн? — крещи Сиси до мен.
И най-накрая го виждам.
— Спри, Сиси! — извиквам и дърпам юздите. — Доверяваш ли ми се? — питам, докато тя насочва коня си към мен. Скачам от седлото.
— Какви ги вършиш?
— Ако ми имаш доверие, слез от коня.
— Пак ли ти се въртят идеи за самоубийство…
— Това е идеята ми за оцеляване. Единственият ни шанс да зърнем изгрева на слънцето утре.
— Какво…
— Няма време, просто ме следвай. — Отривам потното си лице и ръце в коня и го осейвам с капки слюнка.
— Какво те прихваща?
— Просто прави, каквото правя аз, Сиси! — нареждам й, докато шляпвам хълбоците на коня и го отпращам галопираш, при което той оставя диря с моята миризма след себе си. Ще хукнат след него. Стига, разбира се, да не доловят реалната ми миризма.
Сиси скача от коня си и постъпва по същия начин. Пот и слюнка са втрити в кожата му. Потупва коня по задницата. Той също отпрашва в галоп, но по различна улица. Още по-добре.
Затичвам се. Посоката ми изненадва Сиси, защото не се отдалечавам от Конгресния център. Втурвам се право към него. Докато спринтирам, вадя пистолета и отстранявам заглушителя. Пускам пистолета и той издрънчава на пътната настилка.
— Заглушителят ти, Сиси! Пазиш ли го още?
Тя примигва, а после вади заглушителя от джоба си. Лицето й е олицетворение на объркване и съмнение.
Достигаме басейна с фонтана. Но вместо да го заобиколя, аз прескачам бордюра и се хвърлям във водата. Нивото й достига до раменете ми. Завъртам се. Сиси се взира невярващо в мен, а после поглежда надолу към заглушителя. Челюстта й увисва.
— Това е единственият начин, Сиси. Само така ще прикрием миризмата си. Няма да се сетят да търсят тук. Разплискването на водата, фонтаните, вълничките, отражението на луната, всичко това ще ни прикрива. Стига да останем потопени.
Тя отново поглежда към заглушителя. Кухият цилиндричен заглушител. С дължина на сламка за пиене.
— До изгрева ли?
Кимам, фини капки валят върху нас и ни мокрят.
— Ще проверят тук.
— Не мисля. Ето как ще се развият нещата. Ще хукнат след конете и хаосът ще е пълен. Ще бъдат изпотрошени витрини и стотици ще бъдат ранени. Конете ще бъдат разкъсани, а части от тях ще бъдат разпръснати през пет пресечки. После никой няма да има представа какво всъщност се е случило. Стотици ще претендират, че са разкъсали двамата хепъри. Или поне, че са се докопали до някое парченце от нас. Нос, ухо. След това всички просто ще приемат, че сме умрели. На никого няма да хрумне да търси тук.
— Не знам.
От Конгресния център долита звук. Грохот, трошене на стъкло, писъци.
— Нямаме друг избор, Сиси. Ето ги, те идват.
Тя стяга челюст, прескача ръба на басейна и се озовава във водата. Плъзва се до мен и ме хваща за ръката. Заедно заджапваме към центъра на водната площ. В самото сърце сме на съзвездие от дюзи за изтласкване на вода, редици от тях са строени пред и зад нас и ни ограждат като цифрите на часовник. Вода се сипе отгоре ни като силен дъжд. През завесата й успявам да видя тълпата, изсипала се от Конгресния център, след като изравнява със земята остъкленото лоби.
Със Сиси се споглеждаме за един последен път. Дрехите й са подгизнали и са се залепили за кожата й в произволни гънки, а сплъстената коса покрива лицето й. В очите й личи страх. Но тя примигва и ето че решимостта се е върнала обратно. Отварям безпомощно уста. Внезапно имам да й казвам толкова много неща. Толкова много, което да призная и за което да се извиня. Но всичко се развива твърде бързо. Нямам време да изрека каквото и да било.
Правя единственото, за което е останало време, единственото от значение. Целувам я.
Очите й се разширяват. После ги притваря леко и отвръща на целувката, а устните й са така кадифени, и сладки, и нежни.
После се разделяме. Поемаме една последна глътка въздух под открито небе. Заедно се гмуркаме под водата.
33
Светът ни под водата е истински ад. Струи вода — извисяващи се високо в небето, преди да се забият обратно долу — надупчват повърхността над нас и я разпенват. В басейна се чува глухо буботене.
Твърде тъмно е да зърна ясно Сиси. Тя е само размазано петно в близост до мен. Опрели сме по едно коляно на пода и се държим за близките дюзи, като внимаваме главите ни да не пробият равнината на водата. Единият край на кръглите цилиндрични заглушители е в устите ни, а другият стърчи от водата. Така дишаме. Така ще оцеляваме. През следващите осем часа. Продължителността на периода е невъзможна за понасяне; как ще издържим, немислимо е.