— О, Сиси — шепна и я галя по бузата.
Тя промърморва отново.
Озъртам се. Остъкленият вход на Конгресния център зее, а отпред има изпопадали парчета стъкло. Металните рамки и колони в лобито са изкривени и обезформени, всичко е огънато навън, като че във фоайето е изригнала експлозия. На улицата цари пълен хаос. Във всички посоки са разпръснати сака, счупени очила, шапки и обувки. Навсякъде се валят доказателства за вандалското им препускане из града.
Между небостъргачите се промъкват струи светлина и къпят празните улици. Единствените движения идват от изгубени коне, които тичат без посока. На тях принадлежат единствените звуци, нарушаващи утринния покой. Двойка коне, все още впрегнати в кабриолет, чакат послушно на ъгъла.
Сиси никак не е добре. Дори след като я преместих на слънце, кожата й продължава да става все по-студена, а тялото й да се вдървява все повече. Събирам разни дрехи, нахвърляни по улицата — пуловери, панталони и други такива. Свалям подгизналото й облекло и потръпвам, когато докосвам гърба й. Кожата й е ледена и подпухнала. Бързам да я облека, макар че моите собствени ръце се тресат от студ. Клепачите й пърхат от усилието да ги повдигне.
— Джийн — продумва.
— Всичко е наред — казвам й. — Оцеляхме. Успяхме. Ще се погрижа за теб, Сиси.
— Епап. Намери Епап. — А после клепачите й спират да трептят. Изпада в милостива дрямка.
Бъркам в джоба си и вадя ТекстТранса. В него е проникнала влага и капките изкривяват екрана. Натискам няколко бутона. Нищо. Съсипан е. Остави го да изсъхне, казвам си. Поставям го на слънце до Сиси. Може още да е използваем, когато изсъхне.
Колкото до Сиси: дай й слънчева светлина, дай й топлина, дай й време и скованото й тяло може да се върне към живот. Но най-важното, дай й храна, нещо да подсили организма й.
— Веднага се връщам, Сиси — обещавам, макар че тя спи. Сгъвам едно сако под главата й вместо възглавница и поемам обратно към Конгресния център. В началото съм предпазлив, защото се притеснявам, че вътре може да има здрачници, които да се крият от дневната светлина. Но през отвора на строшеното стъкло на покрива струи светлина и достига до всяко ниво. Никой не би потърсил убежище тук.
Ала също така няма и храна, вече не. Всички щандове и стелажи представляват вече просто деформирани метални рамки. Каквото е останало от храната, размазано е по пода и стените, а суровото месо вече започва да намирисва на развалено. На всяко ниво опустошението е сходно. Където и да отида, не спирам да викам Епап.
Но ме посреща само тишина.
Вече най-горе, в луксозните ложи, впервам поглед надолу към залата; сноповете слънчева светлина падат върху разнебитените седалки и изкъртения под. Нищо не помръдва. Отбивам се за кратко в ложата на Владетеля и прибирам раницата си. Не се надявах още да е там, но тя лежи под дивана точно където я оставих. Пистолетите изтракват един в друг, когато я мятам на рамо.
Излизам обратно навън. Слънцето се е издигнало по-високо и грее по-силно, като осейва повърхността на водата с точици. Сиси лежи, където я настаних. Чувствам пристъп на вина, задето съм я изоставил, но върша само необходимото. Нужна ни е храна. Тъкмо се каня да се втурна към друга сграда, когато се спирам. Осъзнавам нещо обезпокояващо. За разлика от Конгресния център, който е осветен отвътре, тези сгради са тъмни зад стените си и представляват възможно убежище за много от хилядите, обикаляли улиците цяла нощ и вероятно изненадани от сирената, оповестяваща изгрева.
И това важи не само за сградите на тази улица. При такъв голям брой жители на метрополиса, бродили по улиците снощи, сигурно всяка сграда в бизнес района е по същността си черна пещера, пълна с изостанали здрачници. Опирам длан в стъклото на въртящата се врата пред мен и се колебая. Бутам напред. Тя се завърта и ме изтласква навътре.
Така и не излизам от очертанията на вратата. В мига, щом тя се обръща към тъмното лоби, долавям звуците, издавани от стотици спящи, острото скърцане на джвакащите им челюсти. Успявам да различа групите тела, висящи надолу с главите от тавана на лобито като колонии от сталактити. Оставам между стъклата на въртящата се врата, докато не се добирам обратно навън.
Сградите около нас. Никоя от тях не е убежище, което да ни предложи храна и място да се възстановим. До една са свърталища на смъртоносни зъби и нокти.