Ставам и отпускам длан на рамото й.
— Помагаше ни до самия край. — Тя завърта изненадано глава към мен. — Опита се да ни предупреди. Чрез ТекстТранса. Написа, че било капан и че трябва да се махаме от там.
— Бил е там?
— Явно. Познаваше разпределението на Конгресния център и беше наясно къде се намирах аз.
Тя ахва тихо.
— Изоставили сме го. Съвсем сам.
— Нямаше много какво да сторим. Нямахме избор. Самите ние едва оцеляхме.
— Може би той…
— Не мисля, Сиси. Тази сутрин претърсих Конгресния център. От него нямаше и следа.
— ТекстТрансът — произнася Сиси след една дълга, изпълнена с мълчание минута. — Дай да го видя.
Вадя го от джоба си.
— В него е проникнала вода. Съсипала го е. Виж, всичко на екрана е разкривено.
Тя го взима и натиска няколко бутона на посоки. Раменете й увисват.
— Да го оставим на слънце — предлагам кротко и го поемам от нея. — Може би като изсъхне, ще проработи отново.
Тя вдига печално рамене. Изведнъж силите я напускат; почти се строполява на земята. Засмива се, но смехът й излъчва тъга и страдание.
— Погледни ме — заговаря. — Направо съм жалка. Никога в живота си не съм се чувствала така слаба.
Сядам до нея и се облягаме един на друг. Още впрегнати в кабриолета, конете стоят под дървото. Небето е яркосиньо, по цялата му необятна шир не се вижда и едно облаче.
— А сега какво? — питам тихо.
Тя отпуска глава на рамото ми.
— Нека просто поседим тук. За пет минути. Да се престорим, че всичко е наред и само отдъхваме след приятна разходка за удоволствие.
— Мисля, че можем да си го позволим.
— Пет минути. Можем да обсъждаме какво ще предприемем по-нататък, след като изтекат.
Вдишвам въздуха с неговия наситен аромат на свежест, трева и плодове. Чувствам галещата топлина на слънцето и тялото й, притиснато към моето; само колко идеално пасват извивките му на моите.
— Нека ги направим десет.
Тя кимва, опряла глава на рамото ми.
Десетте минути прерастват в час. Часът се проточва до два и после до три. Придремваме три или четири пъти, сънят ни поема в обятията си през целия следобед. Между дрямката ядем и чувстваме как енергията ни се възвръща. Сега вече е късен следобед и най-накрая сме се възстановили. Дъвчем бавно парченцата портокал и се наслаждаваме на вкуса им. По дърветата висят още много плодове, но на никого от нас не му се става.
Сиси изглежда много по-добре, лицето й е придобило нормалния си цвят. От очите й отново струи жизненост.
— Оттук ли си се снабдявал с плодове? През целия си живот?
Кимам.
Тя оглежда дърветата.
— Значи си идвал тук с баща си?
— Да. Веднъж на няколко седмици. Докато не… замина.
Тя ме поглежда.
— Никога ли не ти спомена нещо?
— Не. Нищо. А после вече го нямаше. Накара ме да повярвам, че се е преобразил, а после е умрял под слънчевите лъчи.
— Сигурно ти е било тежко.
Откъсвам стръкче трева.
— Беше самотно. Част от мен отказваше да го приеме. През повечето време просто се преструвах, че е отишъл някъде. — Усмихвам се тъжно. — Обикалях улиците през деня с надеждата да… Няма значение.
— Не, кажи ми. — Тя извърта тяло, за да застане с лице към мен. — Наистина искам да знам.
— Нелепо е, но мислех, че може да не е умрял. Че се е добрал до някое далечно място, където е в безопасност. И че ще ми прати съобщение да ме уведоми за това. — Късам ново стръкче трева. — Въобразявах си, че ще го прати чрез самолет с дистанционно управление. Да, знам, глупаво от моя страна. Но аз бях само малко момче, съвсем само за пръв път в живота си. Едничкото, което можех да сторя, бе да се вкопча във фантазиите си.
— Е, бил си прав — отговаря безгрижно тя. — Наистина е заминал.
Не казвам нищо.
— Съжалявам — произнася меко и полага длан върху моята. — Не исках да омаловажавам случилото се.
— Не, не се тревожи. — Усмихвам й се бързо, за да я успокоя, че всичко е наред.
— Всъщност познавам това усещане — подхваща тя след минута. — С мен стори същото. — Взира се в далечина, а очите й се навлажняват. — Всичко е заради това колко внезапно се случи. Без сбогуване. Без обяснения. Един ден е до теб, а на следващия… го няма. Като че аз не съм имала никакво значение.