Мълчим около минута.
— Просто се постарайте — заговаря отново Матю — да се пъхнете в една от тези ниши, когато сирената зазвучи. На мига. С каквото и да се занимавате в момента, оставете го. Стъклената преграда ще се спусне след шейсет секунди, без значение дали сте готови или не. Ако не го направите, ще останете блокирани в коридора. Напълно незащитени и уязвими. И когато те се появят…
— Какво се случва? — пита Каси.
Матю се поколебава.
— В този момент ние, останалите, се притискаме към стената, затваряме плътно очи и притискаме ръце към ушите си.
Устремяваме погледи по ярко осветения коридор и към редиците вдадени ниши от двете му страни. От няколко от тях висят ръце и крака.
— И тази сирена… — подхващам аз. — Каза, че се задейства веднъж седмично.
Той кима.
— Приблизително. Вие сте късметлии. Включи се вчера, така че сте в безопасност за още няколко дни.
Дейвид присяда в една от нишите, а по лицето му не е останала и капчица цвят.
— Никога няма да свърши, нали? — произнася тихо. По лицето му пробягва гняв. — Трябваше да послушаме Джийн. Трябваше да се насочим на изток, когато имахме възможност. Връщането ни в Мисията беше наивна и глупава постъпка. И какво постигнахме с това? Без друго цялото село беше заличено от лицето на земята. Не направихме нищо. Дори момичетата, които се спасиха заедно с нас във влака, сега са мъртви. Спасихме Каси. И какво от това? Изгубихме Джейкъб и вероятно Бен, за да спасим едно момиче?
— Дейвид! — обажда се Сиси. — Спри.
— Не, това е самата истина — отвръща той, а в очите му блестят сълзи. — Нямаше да сме тук, ако бяхме послушали Джийн. И шестимата щяхме да сме свободни и да пътуваме на изток. Нямаше да се окажем блокирани тук. Нямаше да седим, като че сме храна, готова да им бъде сервирана. — Устните му затреперват и когато затваря очи, по бузата му се стича сълза.
Сиси сяда до него и опира длани в раменете му. Не казва нищо. Защото Дейвид е прав и тя го знае.
— Съжалявам — продумва той. — Не трябваше да говоря така.
— Ще намерим път навън оттук — обещава му Сиси. Приближава лице към неговото. — Хей, горе главата. Ние сме бойци, нали помниш? Ще намерим спасение от това място.
Той не отговаря, а само се взира в стоманения под.
Поглеждам към Матю.
— Тук си повече от година. Кажи ми кои са слабите моменти. Можем да намерим начин да избягаме.
Матю отваря уста да каже нещо, но се спира. Лицето му се изкривява от неопределими емоции.
— Бихме ли могли да се върнем по обратния път до влака? — питам. — Надолу с асансьора и обратно до перона? Не сега, разбира се, а по-късно, когато гарата е празна. — В главата ми се заформя идея. — После може всички да се качим на него, да задействаме пулта за управление и да го подкараме. Да се махнем от тук.
— Това може и да се получи — намесва се Епап, а ентусиазмът му расте. — Обратно към Мисията. Там ще сме в безопасност. Здрачниците ще бъдат унищожени от слънцето дни преди да стигнат до там. После можем да се запътим на изток. Да, това наистина може да се получи. — Поглежда развълнувано към Матю. — Възможно ли е?
Матю само отвръща на взора му и остава безмълвен. И после започва да се смее пронизително, а тялото му се тресе, сякаш никога не е чувал нещо по-смешно. При звука на смеха му по гърба ми полазват тръпки. Все още смеейки се, той се отдалечава и ни оставя загледани смаяно след него. За да стигнем до осъзнаването на истината.
От тук няма спасение.
6
През следващите няколко часа сме оставени да проучваме мястото сами. Но се сблъскваме с все същата тъжна монотонност: силно осветени тесни коридори, блестящи ярко заради отразяващите повърхности на стените и тавана. Хлътналите, леко засенчени ниши са единственото, предлагащо промяна в това ослепяващо еднообразие. Момчетата из катакомбите с техните празни и унили погледи се взират мрачно в нас, но когато очите ни се срещнат, рязко отместват взор встрани. Не отговарят на въпросите ни и пренебрегват поздравите ни.
Откриваме две големи пространства — и двете приблизително с размерите на лекционни зали — в двата противоположни края на катакомбите. Едното пространство е трапезарията, макар че названието е твърде помпозно за него. Всъщност е малко нещо повече от място за хранене на животни. От единия до другия край се простират улеи, пълни с каша, наподобяваща помия. Момчетата (и тук-там по някое момиче) се струпват в помещението и се хранят бързо, като загребват храната с шепи и я тъпчат в устите си. Друг улей е пълен с вода и всички отиват първо до него. Водата е възсолена и хладка, с лек метален привкус. Други момчета — които ни хвърлят кратки погледи на бегло любопитство — влизат и излизат, като прекарват в трапезарията най-много минута. Осъзнавам, че това е начинът, по който се хранят — само колкото да потушат пристъпите на глад.