По времето, когато спирам конете пред сградата „Домейн“ и ги връзвам за един стълб пред нея, слънцето вече е изминало повече от половината си път до хоризонта. По улиците пълзят сенки и сякаш ни сграбчват в лапите си. Остава по-малко от един час слънчева светлина. Приближаваме до главния вход, двойка широки въртящи се врати. Отключени са, както всичко друго денем.
— Това са много етажи, които да огледаме — казва Сиси, отметнала глава назад и отправила поглед нагоре.
— Шейсет и четири, за да сме точни. Но Епап каза, че се крие на слънце. Ще се наложи да претърсим атриума и най-горния етаж — това са единствените места, където може да проникне слънчева светлина.
— Какво друго има в тази сграда?
— Няколко правителствени отдела. Лаборатории, конферентни и лекционни зали. Ще ги избягваме, ясно ли е? Подходът ни ще е прост: ще претърсим атриума, а после, ако се наложи, ще се качим на стъкления асансьор, който води до последния етаж. По целия път догоре ще сме прикривани от слънчева светлина. И после надолу, когато си тръгваме, разбира се.
— Заедно с Епап, нали?
— Заедно с Епап.
Сиси кима. Вади ТекстТранса за последна проверка. Връща го обратно в джоба си и хапе устна.
— Сега можеш да си тръгнеш ако искаш, Джийн. Ще успея да намеря изхода и сама. — Тя полага длан върху ръката ми. — Няма как да предвидим какво ще се случи, като се стъмни. Сега може да е последният ти шанс да напуснеш метрополиса жив.
— Това не е вариант. — Вадя два пистолета от раницата и й подавам единия, а моя пъхам в колана си. — Или и двамата ще умрем, или и двамата ще живеем. Но ще го направим заедно. Разбираш ли?
Тя задържа погледа ми за миг. После кимва. Минаваме през въртящите се врати и вече сме вътре.
Точно както го помня е. Единствената лека разлика се изразява в светлината. Защото е по-късно през деня, отколкото когато двамата с баща ми обикновено се скитахме из сградата „Домейн“, слънчевата светлина е по-разсеяна. Вместо типичните за пладне ярки лъчи, струящи надолу през високия атриум и хвърлящи ослепителни отблясъци в лобито, вътрешността на сградата е изпълнена с приглушено оранжево зарево.
Сиси стои на мястото си смаяна и за миг забравила за обстоятелствата, довели я тук.
— Проектирали са сградата, така че да е най-сигурната в целия метрополис — обяснявам, отправил поглед нагоре. Затова стъкленият атриум е толкова огромен. И последният етаж целият е от стъкло — всички строго секретни документи са пазени там. При толкова много светлина няма как здрачник да проникне тук през деня.
— Е, дневните часове са на път да свършат. Да действаме.
Кимвам. Но в мига, щом се обръща, аз я сграбчвам за ръката.
— Почакай.
— Какво има?
Нещо във въздуха. Свеждам глава съсредоточено. Има нещо нередно. Шестото ми чувство, почти така надеждно като другите ми сетива, се обажда предупредително.
— Джийн?
Ала вместо да му се доверя, аз го отпращам.
— Стой на слънце — поръчвам й.
— Какво има?
— Не знам. Просто бъди на слънце във всеки един момент. Не се изкушавай да останеш на тъмно дори за секунда. И най-добре да сме тихи. Не го викай твърде силно.
Лицето й се изопва.
— Добре.
Първо се захващаме със северната страна, където са разположени малки деликатесни магазини и будки. В ъгъла е поставена стойка за полиране на обувки. До нея има павилион за вестници. Нищо не помръдва. Всичко е лишено от значение, от живот.
— Епап — просъсквам силно, колкото посмявам. — Епап!
Тишина.
— Будката на охраната — казва Сиси. — Не погледнахме зад плота.
— Не е там.
— Провери ли?
Клатя глава.
— Ще хвърля един бърз поглед. — И тя се отдалечава, като прави малки и плахи крачки.
Надниквам в едно малко кафене. Хромираните маси и столове се взират безизразно в мен. Предпазливо проверявам зад щанда. Нищо. Никой.
Сиси вече е до будката на охраната, а главата й изчезва под плота. Подхожда усърдно. Не оставя и кътче без внимание.
Зън.
Това е звукът, който чувам. Едва доловимо, тихо електронно бипване.
Зън.
Обръщам се. Отнема ми около секунда да забележа.
Стъкленият асансьор. Сега е отворен. Преди беше ли отворен? Не мога да съм сигурен.