Мислех, че ще усетя страх. Или вина. Но онова, което чувствам вместо това, е напълно неочаквана емоция.
Нежност.
Стоя на по-малко от метър от нея, от нейните остри зъби, от ноктите й, и знам, че с нея съм в безопасност. Че тя не е способна да ме нарани повече, отколкото аз успях да натисна спусъка срещу нея. Усещането да се намиращ пред такива ужасяващи оръжия и все пак да си така спокоен е наистина странно. Дори докато бяхме в Мисията, когато тя лесно можеше да ме погуби с един разрез на острите си като бръсначи нокти, смъртоносният удар така и не дойде.
Очите ни се срещат; зървам от нейните да струи съответстваща нежност и да озарява бледата й като порцелан кожа. Тази нейна неочаквана мекота ме кара да пожелая да прошепна хиляди молби за прошка, задето я изоставих преди всички тези дни в Института за хепъри.
Бях забравил. Как сърцето ми се стреми неудържимо и инстинктивно към нея. Въпреки всичко обаче на сърцето ми му е ясна настоящата й природа. Отклонявам поглед.
— Джийн — произнася кротко тя в малкия микрофон, който държи. Гласът й прозвучава през колоните. Тя вдига ръка и притиска длан към стъклото. Бледа, с белотата на среднощна луна.
— Джийн — шепне тя така меко, че дори не различавам думата, а само виждам как от устата й се отронва името ми. Устните й оформят буквите една по една, като че галят очертанията на всяка поотделно.
Бавно вдигам ръка и я притискам към стъклото от срещуположната страна. Не успявам да почувствам топлина, долавям само хладната безчувственост на стъклото. И все още не мога да я погледна в очите.
— Джийн, моля те, погледни ме — моли нежно.
И в този момент аз срещам изумрудения й поглед, цветът е забележим дори през стъклото, очите й блестят като скъпоценни камъни.
— Не се бой, Джийн. С мен си в безопасност. Почти не долавям миризмата ти — кабината е херметически затворена. Така че недей…
— Съжалявам — прекъсвам я. Гласът ми вибрира при произнасянето на тази проста дума.
Тънките й бели ръце, показващи се от блузата без ръкави, изглеждат така крехки и уязвими, макар да знам, че притежават силата да строшат стъклото и да ме разкъсат за секунди.
— Писмото ми стигна ли изобщо до теб? — пита. — Оставих го в Пъпната връв.
Кимам.
— Знаех си, че ще го получиш — казва тя и пръстите й почесват леко китката веднъж, а после и втори път. За миг отклонява поглед и след това отново се взира нежно в мен.
— Имах толкова много повече да напиша. Толкова неща исках да ти кажа.
Навеждам се напред, докато челото ми не опира в стъклото.
— Съжалявам, че те изоставих. Съжалявам, че така и не се върнах. Трябваше да се опитам…
— Всичко е наред, Джийн. — Тя притиска бледата си длан още по-плътно към стъклото. — Това вече е без значение.
Слънцето се снижава все повече, а лъчите му отслабват, обагрени във все по-наситено червено. Очертанието на луната вече личи на тъмнеещия небосклон. Нощта ще настъпи много скоро. Тази мисъл кара първоначалния шок от срещата с Ашли Джун да затихне и аз се озъртам подозрително около себе си.
— Ти ми писа от ТекстТранса, нали? — питам. — Използва го да ме примамиш тук. Да ме вкараш в капан.
— Да. И да те спася. Аз бях тази, която ти пращаше съобщенията, докато се намираше в Конгресния център. Видях те в мига, щом стъпих на сцената. Да държиш онова нелепо оръжие. Ако не ти бях писала, щеше да стреляш. И предвид позицията ти, щеше да бъдеш разкъсан точно след пет секунди. — По лицето й е изписана топлота. — Все те спасявам, Джийн. Също като сега. На път съм да те спася. По тази причина те повиках тук.
Пръстите й докосват дистанционното управление и карат стъклата да избеднеят още повече. Тя понася болката, защото по причина, която още ми е непонятна, желае да я виждам по-ясно. Грейва в по-ясен фокус, а красотата й става по-ослепителна и по-дива. Малката бенчица в ъгълчето на окото й е така отчетлива. Аз отново отклонявам поглед.
— И къде е той? — питам. — Човека, от когото си взела ТекстТранса.
Ашли Джун откъсва ръка от стъклото. Когато заговаря, тонът й е малко засрамен.
— Съжалявам. Нападна ме в болницата. Някак беше успял да се вмъкне в стаята ми въпреки охраната и постоянното наблюдение с камери. Канеше се да ме убие, Джийн. Носеше заредено оръжие. Така че когато го убих, ставаше въпрос за самозащита. Или поне отчасти. — В ъгълчето на устата й се струпва слюнка. Езикът й се стрелва навън и я облизва.