Правя крачка назад и се блъскам в една маса. Сграбчвам твърдия й ръб, благодарен за нещо солидно, което да даде опора на омекналите ми крака.
— Мигом го разпознах — обяснява тихо, почти извинително тя. — Един от хепърите в купола. Забелязах го преди няколко нощи горе в планините. Видях го да се спасява на влака. Заедно с теб. Знаех, че ти е приятел. И по тази причина се постарах да си сложа спирачки, Джийн. — Вперва поглед в стъпалата си. — Трябва да ми повярваш. А когато стана ясно, че не успявам, направих смъртта му възможно най-бърза и безболезнена. Защото разбирах, че ти би искал това.
Епап. Мъртъв. Мислех, че вече съм се примирил със смъртта му. Но това потвърждение ме съсипва. Помня какво ми каза още докато бяхме в Мисията. Ще се докажа. Наистина ще го сторя. Сега ми се ще да можех да му кажа, че не се налага да се доказва. Не дължеше нищо на никого. Винаги беше на линия: когато ме тътреше полуприпаднал към влака, когато се опитваше да прогони тримата здрачници от Джейкъб. И тук, в метрополиса, да се впусне в такова пътуване към този гигантски и непознат лабиринт на смъртта, твърдо решен да изпълни неизпълнимото. Заради Сиси, заради Дейвид, заради мен.
Дочувам думите на Сиси да звучат в главата ми.
Лоялността е доказателство за обич.
— Не е било бързо — произнасям с тон пълен с обвинение. — Накарала си го да моли. Поискала си от него да те умолява. И си записала последните му мигове, запис, който използва, за да ме подмамиш тук. Колко сбъркана може да си?
Тя клати глава разпалено.
— В болничната ми стая имаше охранителна камера и аз откраднах касетата. Не исках да я пускам, но ти ме принуди. Когато отказа да излезеш от асансьора, както аз предвидих, че може да се случи, не ми остави кой знае какъв избор.
— Е, сега съм тук. Какво ще предприемеш? Ще ме изядеш?
— Ако исках да сторя такова нещо, досега да си мъртъв. — Свива пръсти и дългите й нокти дращят по стъклото. — Тук съм да те спася, Джийн.
Клатя глава и правя крачка към нея.
— Не, Ашли Джун. Чуй ме. Съществува лек. Нещо наречено Ориджин. Връща инфекцията назад. Ще те направи отново човек. Аз мога да те спася. Не само теб, но всички здрачници. В двореца има цял арсенал оръжия, заредени с Ориджин. Целта им е да върнат на всички човешката им природа.
Лицето й помрачнява също както полето, когато над него премине облак и закрие слънцето.
— Има нещо, което трябва да знаеш, Джийн. Позволи ми да ти го кажа.
— Няма време, Ашли Джун. Вечерта почти падна.
— Да, и чия е вината за това? Какво ти отне толкова дълго да стигнеш до тук? Исках да ти обясня всичко. Има толкова много за разказване. Неща, на които в началото дори няма да повярваш. Исках да те отведа на петдесет и деветия етаж и да ти покажа неща, които ще помогнат да те убедя в истината. — Тя вперва поглед в мен. — Знаеш ли колко беше трудно и какво ми струваше да осигуря отварянето му? Заключен е от цяла вечност. Ако не ми се умилкваше целият метрополис, ако не ми угаждаха на всяка прищявка…
— Нямам представа за какво говориш. Но искам да ме чуеш. Аз мога да те спася.
— Ти искаш да ме спасиш? — пита тя, а в тона й звучи насмешка. — Ами ако не желая да бъда спасявана? Ако мисля, че ти си този, нуждаеш се от спасение?
— За какво говориш?
Тя пристъпва напред, докато лицето й почти се долепя до стъклото. Дъхът й го замъглява и после петното изчезва.
— Джийн — промълвява, а тонът й е възвърнал благостта си. — Има тайни, стояли скрити с векове.
— Какви тайни?
— Някога чувствал ли се… не на място в собственото си тяло? Като че е твърде голямо или твърде малко или твърде тромаво? Като че си квадратен кол, който се мъчи да пасне в кръгъл свят?
Не казвам нищо.
Тя потърква дългата си бледа ръка.
— Помниш ли онзи път в килера към училищния гимнастически салон? Играта на бутилка? — Тя оглежда паник стаята. — Размерът му беше приблизително като на тази кабина, нали? Всички други бяха пред вратата, а вътре бяхме само ние двамата. В контакта ни имаше престорена страст, въвлечени бяхме в действия, значещи малко за нас. Беше просто маскарад. Тогава реших, че просто не го правим както трябва. Но сега осъзнавам, че проблемът не са били действията ни. А ние самите. Ние не бяхме точните хора. — Очите й се приковават с нежност в мен. — Ние не бяхме, които трябва, Джийн. Нещо у нас не беше наред.