Мигом натиска бутона, с който говори тя.
— Епап?! О, по дяволите, това е неговият глас, това е Епап! — Тя се навежда по-близо до микрофона, а устните й почти докосват металната мрежа. — Джийн, виждаш ли го? Той добре ли е? — Заблъсква по микрофона, като че да измъкне отговор. — Джийн, с него ли си в момента?
После от колоните прозвучава ужасяващ писък.
Епап е.
— Помощ… Недей, моля те, недей! Не! — пищи.
Това я кара да се задейства. Вече не я е грижа за нищо; ще се втурне нагоре по стълбището, ако се налага. И в мига, щом се обръща да побегне, вдига поглед към асансьора.
Той слиза.
Когато достига до лобито, Сиси вече е отпред и потропва по вратите. Още преди да се отворят, вижда, че кабината е празна. Джийн явно е излязъл на последния етаж и е тръгнал да помага на Епап. Пъха се вътре и натиска бутона за последния етаж.
Той не светва. Натиска го отново.
Вратите се хлопват. Бутонът продължава да не светва.
И ето че изведнъж асансьорът започва да се изкачва. При вида на отдалечаващото се лоби чувства стомаха си лек. Като че гравитацията е сменила посоката си и тя пада нагоре към небето. Обръща се и вижда как прелитат отминаващите етажи. Големите цифри, с които е изписана номерацията, се сменят твърде бързо, че да ги разчете.
Всичко това е толкова погрешно. Не може да се отърси от усещането, че някой си играе с нея, нечия невидима ръка контролира действията й, все едно е марионетка. Блъска гневно по стъклото, като едва успява да повярва колко лековерно се пъхна в капана. Някак трябва да спре асансьора. Не може да допусне да я транспортира дотам, докъдето му се иска на него. На панела с бутони има ключ. Завърта го. Нещо прещраква и бутонът, показващ етажа, присветва, а после угасва.
Като че асансьорът само набира скорост и я понася още по-бързо нагоре. Изведнъж започва да забавя. Прелитащите номера на етажите постепенно започват да стават четими. 55, 56, 57, 58. После се появява бавно номер 59 и се заковава пред нея. По някаква причина асансьорът е спрял на пет етажа под последния.
Зън, чува да прозвучава.
Измъква пистолета от колана си. Сваля предпазителя. Прикляка, готова да срещне каквото и да се намира от другата страна.
42
Сиси
Вратите се отварят.
Сиси не успява да види нищо. След като е била изложена с часове на ярка слънчева светлина, тъмнината пред нея й се струва като непробиваема стена. Стиска пистолета още по-здраво. При най-малкото движение, при най-малката следа от сиво в тъмнината ще стреля. Остава в позиция дори след като вратите на асансьора започват да се затварят. Блъскат се една в друга с изненадваща сила и повече не се поместват назад. Стои приклекнала, но когато в кабината зазвучава аларма — достатъчно силна, че да събуди всеки спящ в сградата, ако бъде оставена да продължи — е принудена да вземе решение: да излезе от асансьора или да остане вътре, подвластна на неговата милост.
Поколебава се, а после пристъпва напред. Вратите се затварят зад гърба й.
Погълната е от тъмнина. И тишина.
Опипва стената за бутон, но не открива такъв. Асансьорът си е тръгнал и няма начин да го повика обратно.
— Джийн!
Нищо. Само ехото, отскачащо от невидими стени. Но не е задължително тишината да е нещо лошо. Ако тук имаше здрачници, досега със сигурност биха се събудили. Заради миризмата й. Заради слънчевата светлина, проникнала за кратко, докато вратите на асансьора бяха отворени. Но не се чуват вопли на недоволство, нито дращенето на нокти по стойките за спане. Нищо. Всъщност, ако се съди по застоялия и спарен въздух, явно тук не се е завъртала жива душа от години, дори от десетилетия.
Приисква й се отчаяно да разполагаше с някое от светилата. Би го хвърлила пред себе си и би осветила пода. Но сега всичко, което може да стори, е да чака очите й да привикнат.
Постепенно изникват очертания. Зърва ръба на маса. И формата на работна лампа. Все пак продължава да не помръдва.
— По дяволите — процежда, осъзнала с какъв малък избор разполага. Не може да стои вечно така. Не и при положение, че в главата й още кънтят отчаяните молби за помощ на Епап. Прави крачка напред с протегнати ръце и бедрото й се отърква в някаква мебел. Въздухът е по-застоял, отколкото й се е сторило в началото; облаци прахоляк влизат в очите й и ги насълзяват.
Приближава до настолната лампа и напипва ключа. Изненадва се, когато бюрото бива озарено от бледа сребриста светлина — не е очаквала, че ще проработи. Светлината едва стига да освети дори книгите директно под нея, но за Сиси действа достатъчно ориентиращо, все едно идва от клада.