Сребристите му оттенъци проблесват в тъмнината. Като омагьосана е, не може да се въздържи и прекара пръсти по него. И в същото време в този полумесец има нещо злокобно, има вид, сякаш може да пореже върховете на пръстите й. Твърде тъмно е да прочете съдържанието на страницата, с изключение на три думи, изписани с големи букви по диагонал: ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНО.
Има ги не само на тази страница, а и на всеки мухлясал и изпомачкан лист хартия, който прехвърля, същите думи и същия полумесец. Пръстите й вече са покрити с прах. Подушва ги и е почти замаяна от острия спарен мирис, който води назад към времена, по-древни и предхождащи всичко друго тук. В този музей на реликви и артефакти, онова, което държи в ръцете си, спокойно може да датира поне от няколко века по-рано.
Взира се в разпиляната по пода хартия и полупразния кашон. Ако се съди по оставения хаос (и по изпуснатите очила), който и да е бил вмъкналият се тук, явно е трябвало да изчезне бързо. И вероятно го е направил, отнасяйки сноп хартия.
Тъкмо се кани да премести книжата по-близо до светлината, когато нещо я кара да вдигне очи. Отправя бдителен поглед към другия край на масата. Ето, точно над вратата на асансьора. Проблясваща светлина, появила се от нищото. Номерата на етажите, индикиращи позицията на кабината примигват. С препускащо сърце Сиси следи как цифрите просветват в тъмнината.
48 премина в 47. После от 47 светлината се прехвърля върху 46.
Асансьорът слиза надолу.
45, 44, 43, 42, 41, 40, 39.
И ето че спира. Само за няколко секунди. После 39 угасва.
Светва следващия номер.
40.
Асансьорът се връща обратно нагоре.
Листата се изплъзват от ръката й. Тя не забелязва.
41, 41. Набира скорост. 48, 49, 50, 51.
После забавя — 52, 53, 54, 55, 56 — когато кабината постепенно достига целта си.
57, 58.
59.
Зън.
Вратите се отварят.
43
Сиси вече е мъртва.
Отнема ми няколко секунди да осъзная казаното от Ашли Джун. В следващия момент се завъртам и изскачам от конферентната зала.
— Джийн! — проплаква Ашли Джун зад гърба ми.
Пренебрегвам я. Тичам по коридора и отминавам празните стъклени офиси. В преддверието към асансьора блъскам по бутоните и се взирам в лобито на партера. Нищо. Никакво движение, нито следа от Сиси. Нито във фоайето, нито в кабината, спряла много етажи под мен. Дори бутоните на асансьора остават тъмни и не реагират.
— Сиси! Ако ме чуваш, излез навън! Бягай, Сиси!
Единственият отговор е звукът от собственото ми ехо.
Когато се връщам в конферентната зала, Ашли Джун е отправила поглед навън. Към залязващото слънце, вече докосващо покривите на заобикалящите ни сгради. Етажът е изпълнен с червено зарево, но цветът е тъмен и наситен, цвят на кръв. Матираните стени на паник стаята вече са по-малко прозрачни, Ашли Джун ги е затъмнила в мое отсъствие.
— Какво си направила на Сиси? Къде е тя?
— Всичко свърши в мига, щом стъпихте в тази сграда.
— Кажи ми къде е тя!
— Вече сигурно в стомасите поне на десетина души. — Ашли Джун се обръща с лице към мен. — Твърде късно е.
Изстрелвам се напред и блъскам по стъклото с такава сила, че тя отскача назад.
— Кажи ми къде е тя. Още има време. Ти не познаваш Сиси. Това момиче се изплъзва на смъртта както никой друг. Още мога да й помогна. И след като помогна на нея, ще помогна и на теб.
— Свършено е, Джийн. Тя е…
— Не, не е! Досега щях да съм чул писъци и вой.
И с тези си думи, като че неволно отключвам нещо — от много етажи по-надолу се понасят обезумели викове. И още. И още.
— Е, сега вече се свърши — отбелязва Ашли Джун. — И след няколко минути ти също ще бъдеш убит. Слънцето почти залезе. Нощта пада. И тази сграда е пълна с хора. Както и всяка друга на радиус от трийсет пресечки. Слуховете от снощи за двама хепъри на свобода влудиха целия метрополис. Половината му жители излязоха навън да душат с надеждата ако не да ви открият, то поне да попаднат на някоя капка от вас, малка частица. Утринната сирена хвана повечето неподготвени; наложи се да потърсим подслон из тези сгради.