Колкото и да ми става противно от осъзнатото, нищо не подготвя стомаха ми за онова, което ни чака в другото голямо помещение. Подушваме го далече преди да сме го достигнали. Това е общата тоалетна, но отново името е твърде гръмко. В действителност представлява отворена помийна шахта с отпадъчни води. Стоим на прага и никой не смее да влезе.
Малко момче се показва навън и демонстрира едва забележима изненада, че ни вижда.
— Недейте да уринирате или да се изхождате никъде другаде, освен на това място. Нямаме много правила, но това е един от малкото железни закони. Вършете си работата тук и никъде другаде. — Отминава ни, като вдига панталоните си.
В крайна сметка ще се наложи да влезем и да понесем смрадта и гледката вътре. Но не веднага. Тръгваме си, а вонята ни следва по празния коридор. Вече надалече, където миризмата е по-слаба (никога не изчезва напълно), се струпваме пред една ниша.
— Лоша работа — заключва Дейвид. — Какво ще правим, Сиси?
Сиси не отговаря. Оглежда горния ръб на нишата и пъхва пръст в малък жлеб.
— Напипвам стъкло. Това е мястото, откъдето се спуска стъклената преграда. — След миг се покатерва в самата ниша и започва да блъска по задната стена. Прозвучава глухо ехо. Прехапва долната си устна, дълбоко умислена.
— Какво има? — пита Епап.
— Зад тази стена има празно пространство. Нали помните какво ни каза Матю? Там отзад има цяла система за транспортиране. Вероятно мрежа от релси, по които тези ниши се придвижват в различни посоки. — Излиза обратно навън с помръкнало изражение. — Усещането е все едно си в ковчег.
Облягаме се на стената, предпочели да седим на пода вместо в нишите. Макар да се намираме в катакомбите само от около час, вече чувствам как клаустрофобията ме души в хватката си. Ярката светлина е неумолима, вонята е нетърпима, а атмосферата е мрачна и потискаща. В някакъв момент ще ни се наложи да ядем от помията в улеите и да използваме тоалетната. Ще влезем в рутината на всички останали тук. В крайна сметка алармата ще прозвучи и ние ще се присъединим към побърканата надпревара в издирване на празна ниша. Ще делим с тях същото ужасно съществуване, състоящо се от повтарящи се, неразличими един от друг цикли, докато неизбежно някой ден, заключени в нишата си, ще бъдем транспортирани. До кухнята им, до покоите на Владетеля, до устата му и после ще преминем през храносмилателната му система.
Нежелана мисъл изниква в главата ми и ме изненадва: животът в Мисията, управлявана от Кругман и неговите предшественици, сравнен с това тук, вече не изглежда чак толкова скандализиращ. Потръпвам при заключението.
Изпълва ме решимост. Поглеждам към Сиси, Дейвид и Епап.
— Ще се измъкнем от тук.
— Как? — пита Дейвид.
— Не знам. Но знам едно нещо: ще се спасим или ще умрем в опит да го постигнем. Защото няма да… да похабя живота си в това ужасно място. — Полагам длан върху тази на Дейвид и я потупвам енергично. — Обещавам ти, Дейвид. Няма да се превърнем в едни от тези хора тук. Защото тяхното съществуване… всъщност не е никакъв живот. Дори не е оцеляване. Просто е… — Клатя глава. — Не е за мен. Не е за нас. Струва ми се, говоря от името на всички ни: предпочитам да съм мъртъв утре, отколкото жив след година, но тук.
Помръкналите в рамките на последния един час очи на Сиси проблясват. Полагам другата си ръка върху нейната и я стискам здраво.
— Матю каза, че сирената се е задействала вчера. Това ни дава шест дни да намерим изход от тук. Шест дни. Това е много време. И ще оползотворим до минута това време да изучаваме всяка пукнатина и всяко ъгълче тук. Ще вкараме в употреба цялата си находчивост, умения и ум. Ще намерим път за навън.
— Но Матю каза… — подхваща Дейвид.
— Матю не е като нас. Матю не е оцелял в масовия лов на хепъри и не се е измъкнал от орди, наброяващи хиляди. Ние го направихме. Матю не е преживял пътуване по река Неде и не е летял надолу по водопада. Ние го направихме. Матю не се е измъкнал от глутницата здрачници в планината, нито е преживял масовата касапница на гарата долу. — Стискам ръката на Сиси още по-силно и сграбчвам тази на Дейвид. — Но ние го направихме. Заедно сме невероятни. Внушителна сила сме. Вярвам го с цялото си сърце. У нас четиримата като група има нещо. Здрачниците — хиляди от тях, цели армии от тях, дори армади от тях — никога не успяха да ни победят. В купола, по бреговете на реката, в планината. Нито веднъж. Стъпкахме ги абсолютно всеки път.