— Джийн — шепне тя. Едва успява да произнесе следващите думи. — Наистина ли това е краят?
Не мога да отговоря нищо. Не мога дори да кимна. Успявам единствено да се вгледам дълбоко в очите й.
Хвърляме се един към друг и се прегръщаме със смазваща сила. Стискаме се здраво един друг, като че да оформим щит срещу жестокия и ужасяващ край, които ще настъпи скоро и неизбежно.
Отдръпвам се, за да я погледна в очите. Желая да виждам само нея, а не ужаса навън.
Сиси се взира несигурно в мен, а после се усмихва леко с треперещи устни.
Отвръщам на усмивката й.
— Ще ми се всичко това да беше само ужасен кошмар. А после да се събудим и всичко да изчезне, сградите, здрачниците и да сме само двамата.
— И да си лежим на някоя зелена поляна — добавя Сиси, а очите й са влажни и блестят. — Над нас да се извива дъга, слънцето да грее върху ясното синьо небе. Къщичката ни е съвсем близо, точно до един ромолящ поток.
— Също и дървета. Овощни дървета.
— И мляко, и мед, и…
— Слънчева светлина. — Навеждам се към нея и устните ни се докосват нежно като антидот на предстоящата жестокост. У мен се надигат съжаление и тъга, и после се целуваме страстно, устните ни са отчаяно притиснати едни към други, като че да наваксаме за целувките, които вече е трябвало да поделим, като че да компенсираме хилядите неосъществени целувки от бъдещите години, които така и няма да настъпят.
Слънцето се скрива, хилавите му лъчи изведнъж изчезват напълно. Светът е погълнат от тъмнина.
И сега стените и подът започват да вибрират с по-голяма сила. Със Сиси се откъсваме един от друг. Здрачниците — хиляди на брой — са достигнали сградата „Домейн“ и сега се плъзгат нагоре по стъклените й стени. Влачат се по тях като пиявици, следите от разтопената плът на едни дава тяга на следващите. Докато се изкатерват все по-високо, лигавите им бледожълти тела затъмняват още повече вътрешността на сградата.
Достигат последния етаж за по-малко от една минута. Задъхани са от усилието, гръдните им кошове се издуват под ципестата кожа. Сплескани към стъклото, те втренчват трескави погледи в нас, а звукът от скърцането на кожата им по стъклото е оглушаващ. Мнозина блъскат с юмруци по стъклото в опит да го счупят, някои дори удрят с чела. Но на хлъзгавата стена им липсва сцеплението, нужно да нанесат достатъчно силен удар.
От вътрешността на паник стаята изведнъж прозвучава силен грохот. Здрачници са се промъкнали през шахтата от по-долните етажи и сега се намират в очертанията на паник стаята. Няма време или място да се завъртят; бързо приижда нова порция тела и в това тясно пространство вече има натъпкани близо петнайсет. Отдолу продължават да напират още. Нищо чудно, че Ашли Джун се измъкна навреме от там. Дочувам размазването на плът и трошенето на кости. Ръце, длани, лица, крака са притиснати към стъклото, твърде тясно е да помръднат дори пръст. Вътре не се долавя никакво движение, освен мигането на очи.
Обгръща ни студ. От всички посоки ни засипват животински стонове.
— Погледни ме, Джийн — очите на Сиси излъчват топлота и сериозност. Пръстите й се преплитат с моите с рязка сила. — Не гледай никъде другаде. Само към мен.
Влажни мляскащи звуци. През стъкления под успявам да зърна морето от бледи тела под нас. Също като пакетирано в прозрачни торбички сурово тлъсто месо, сплесканите им лица са насочени към нас, устните им са изкривени и побелели. В малките пролуки между телата лъщи обилно количество слюнка.
Металните греди проскърцват, разтрошаването на стъклото ще настъпи всеки миг.
— Това беше, Сиси. — Ще ми се да не се налагаше да крещя. Не и сега. Не и на Сиси. И единственото, което желая да й кажа е: Прости ми, додето не оправдах доверието ти, прости ми, прости ми.
Кимва, преди да успея да произнеса нещо повече, сякаш успява да чуе мислите в главата ми, сякаш разбира. И изведнъж очите й са по-живи отвсякога, преливат от предизвикателство. Казва нещо, което не успявам да чуя.
— Какво? — виквам.
Устните й са докоснати от лека усмивка, изпълнена е с тъга, с пълно освобождаване. Навежда се към мен и крещи в ухото ми думи, които никой не е изричал за мен.