Облизвам откритото й рамо. Тя тръсва глава пренебрежително, твърде ангажирана с облизване самата тя. Плъзвам език по шията й, зад ухото, ближа места, които тя не може да достигне.
Тя ме перва по тила. Просъсквам й, а очите ми пламтят от гняв. После подушвам под мишниците й, от тези две хлътнатинки струят остатъчни мастни секреции от хепър, които карат през всеки мой нерв да протече електричество. Трябва да ги имам.
Изведнъж стъкленият покрив се пропуква с ужасяващ трясък. Стотиците изкатерили се по стените хора сега са се струпали над нас и общото им тегло е твърде много за стъклото.
При вида на гигантските пукнатини, които бързо се разпростират в мрежа от по-малки, у мен се пробужда първичен страх и кара главата ми да се прочисти за кратко. Ще пропаднат долу всеки миг. И макар двамата със Сиси да сме като тях, те няма да направят особена разлика. Ще подушат остатъчната миризма от хепъри върху нас. Ще ни разкъсат на миниатюрни късчета.
Сграбчвам Сиси и я тегля надалече от конферентната зала. Схваща за какво става дума. Хукваме по коридора, докато покривът безжалостно поддава. Хора падат навсякъде около нас, изправят се и ни подгонват, подушили миризмата на хепъри все още върху кожата ни.
— Сиси, насам! — виквам, а усещането за името й върху езика ми е тромаво и малко нелепо. Вече ми се струва странно такова определяне на околните с лични имена.
Влетяваме в преддверието на етажа на четири крака. Дори насред този хаос чувствам нетипично чувство за бодрост. Скоростта и пъргавостта на тялото ми, всичко е свързано и действа с плавна животинска координация. Свършено е с нескопосаните и чудати жестове, от отмерените ми движения се излъчват грациозност и мощ.
— Джийн! — крещи Сиси и хвърля поглед назад.
Към нас приижда огромна тълпа, движат се по тавана, по стените, по пода. Пробиват стъклените стени, трошат мебелите по пътя си.
Но сега вече и ние можем да се похвалим със скорост. Подвижни, ловки и бързи сме. Вземаме завоя твърде бързо, но ръцете и краката ни се плъзгат под нас с инстинктивно заложена координираност, а ноктите ни дращят по мраморния под. Извъртаме се на деветдесет градуса с отмерено въртеливо движение и се хвърляме към вратите на асансьора. Уцелваме съвсем точно и политаме право в зейналата паст на атриума. Точно както очаквахме, стените на тази дълбока вертикална шахта са покрити с катерещи се хора, оплескани с разтопена плът, като че някой е размазал отгоре им фъстъчено масло. Регистрираме всичко това в процеса на летене, благодарение на острите си погледи. Няма страх, а само вибрираща оживеност.
Падаме под ъгъл, стената е на една ръка разстояние.
Не сме единствените скочили. Преследващата ни орда се хвърля след нас като водопад от тела.
Движейки се успоредно до мен, Сиси стиска ръката ми.
— Сега — промълвява.
И едновременно ние двамата се протягаме към плътния слой катерещи се хора, сграбчваме тела, ритаме крайници и глави, правим всичко възможно да забавим падането си. Всичко е размазано петно, докато се плъзгаме покрай тях и после вече сме успели да проникнем помежду им, което забавя темпото ни. Накрая, само на няколко етажа над фоайето, спираме.
След това напускаме сградата относително лесно. Не сме врагът, не сме плячка, вече не. Всички остатъчни мастни и други видове секреции от хепъри са се изтрили и са размазани по кожата на други. От глава до пети сме покрити с тяхната разтопена плът. Постигнали сме онова, което дирех цял живот: съвършената анонимност. Заобикаляме по периметъра на лобито, като избягваме строполяващите се по пода тела, които продължават да валят отгоре и отбягваме тълпите, все така прииждащи в сградата „Домейн“.
Навън нощното небе милостиво притъмнява. С всяка изминала минута видимостта ни се подобрява. Всичко е така прекрасно ясно, изчистено и на фокус. Двамата със Сиси тичаме един до друг с енергична целеустременост. Вече на двайсет пресечки разстояние тълпата се свежда до шепа хора тук-там. Продължаваме още десет пресечки, като тичаме в посока, обратно на движението, докато не оставаме само двамата.
Помагаме си един на друг да почистим слузта от косите си, ушите, под ноктите. Ако тя е погнусена, не го показва. Всъщност върху лицето й не личи никакво изражение. Съвсем гладко е, лишено от емоции, излъчва единствено самообладание. Не мога да откъсна очи от чистотата му.