— Ще спрем преобразяването сега — произнася механично, все едно чете от сценарий. — Ще пием от кръвта на другия. После ще тръгнем към двореца. За Дейвид.
Не помръдвам. Тя не помръдва.
Взирам се надолу към лапите си на земята.
— Ще е по-добре ако спрем преобразяването, след като стигнем до двореца. Ако останем така, няма да ни трябва кон. Ще успеем да се доберем дотам с тичане за два часа. И няма да се налага да се тревожим, че ще ни засекат и ще ни подгонят. Плюс това бихме могли да използваме оръжията, заредени с Ориджин, за да се получи по-бързо.
Тя се колебае. Гледаме се. Примигваме веднъж, два пъти. Познавам този поглед. Принадлежи на човек, сдобил се с нова играчка или приспособление, който желае да го изпробва.
И ето че потегляме. Цепим по празните улици между сградите, две неясни петна, препускащи на четири крака. Само след минути напускаме границите на метрополиса и бетонът отстъпва място на обгорения от слънцето пустинен терен. Под нощното небе всичко е очертано с чисти и отсечени линии, бистро и сияйно е.
Чувството е така неописуемо. Вятърът, обдухващ лицето ми, усещането за сила в напрегнатите мускули на краката ми, двете ми ръце, протягащи се напред, загребващи пръст и запращащи я покрай летящото ми тяло. Мирисът на пустинята долита до нас от километри разстояние, носът ми е като перископ, който трупа информация на безкрайно по-високо ниво от събрани в едно зрение, осезание, вкус и слух.
А също и това неоспоримо усещане най-накрая да се почувствам напълно на място в собственото си тяло. В това има нещо толкова редно — като силна болка, която е била облекчена, като достигната цел.
Сиси тича до мен с притворени заради вятъра очи, а носът й се бърчи и потръпва. Вие възторжено и гласът й се присъединява към моя. Тя е олицетворение на красота, грациозност и сила, краката й оттласкват тялото по елегантна и плавна траектория, удълженото й и гладко тяло плава през нощния въздух, сякаш неподатливо на гравитация.
След двайсет минути тичане и на половината път до двореца правим пауза. Навирваме носове във въздуха. Сега можем да ги подушим: хепърите, живеещи в двореца, миризмата им е наситена и прекрасна. В началото мирисът им е само бегъл и общ. Но после нещо се случва. Като че са се отворили шлюзове и ароматът — сам по себе си завладяващ — експлодира в нощното небе и достига чак до звездите. Обгръща ни изкусително и в общото долавяме десетки индивидуални характеристики. Влажни кървави миризми, кристалночисти, долитат през пустинната равнина, донесени от вятъра, обагрящи в червено всяко зрънце пясък. Почти прекалено изкусително е. При пролята наведнъж толкова много хепърска кръв, обяснението може да е само едно. Влезли са в катакомбите. Поглъщат хепърите.
Със Сиси се споглеждаме. В очите й проблясва само бегло подобие на чувство за вина, нещо бързо забравено и представляващо само далечен спомен. Миниатюрен пробив на съжаление.
И ето как цялата преданост към някакъв предварителен план изчезва, заместена от всепоглъщащ копнеж. Затичваме, а краката ни се движат още по-бързо от преди. От ъгълчетата на устите ни се стичат лиги на дълги синджири и се веят като панделки.
Няколко минути по-късно спираме. Не от умора. А защото земята се тресе, усеща се вибриране, идващо от дълбините й. Поглеждаме зад нас. Носи се от метрополиса. Хората го напускат на тълпи и се устремяват към двореца. Наясно сме защо: експлозията от хепърска миризма, идваща от двореца, е подхваната от порив на вятъра и е отнесена в метрополиса. Улиците и сградите му са изпълнени с острите й ухания. Карат милионите му жители да навирят глава по посока на двореца. В удивление. Защото това е мирис, който никога преди не са си представяли, с качество и сила, за каквито не са фантазирали, обхваща стотици хепъри. И сега целият метрополис се надбягва по посока от двореца, млади и стари, мъже и жени, орда, наброяваща пет милиона. За хепърска кръв, за хепърска плът, толкова много от нея.
Аз не изпитвам страх. Не съм жертвата. Аз съм ловецът, ловец, един от милионите. Аз съм също като всички останали и тази мисъл ме изпълва със странно задоволство. Принадлежа. За първи път в живота си не се чувствам друг; чувствам се завършен. Не разпаднат на части, а самият аз част от нещо. Следван от всички други, с милиони зад гърба ми, с целия свят зад мен. Така че когато вкарвам в действие краката си и отново затичвам към двореца, онова, което подхранва вълнението ми, не е само очакващото ни там, но и необятната радост да принадлежа. Главозамайването, което чувствуваш, щом последното парченце от пъзела — с такава странна форма — най-накрая е наместено, та да завърши картинката, която в крайна сметка излиза красива.