Епап кима до мен.
— Джийн е прав. Няма да оставим нищо неогледано тук. И ще се държим заедно през следващите шест дни. Нека не се разделяме нито за миг.
На лицето на Дейвид се прокрадва лека усмивка.
— Добре.
— Тогава да се захващаме — настоявам. — Да започнем да оглеждаме и изучаваме цялото съоръжение. Да разговаряме с хора. Защото имам усещането, че шестте дни ще отлетят…
И в този миг съм прекъснат.
От звука на сирената.
7
Няколко секунди стоим замръзнали по местата си. Не сме единствените; всички около нас са удивени. После започва търчането. Отминават ни тела, блъскат се едни в други. Дейвид е повален на земята.
Сграбчвам малко момче, което притичва покрай мен.
— Какво става? — извиквам, а гласът ми едва се чува заради оглушителната сирена.
Той дърпа ръката си.
— Ти как мислиш? — крясва.
— Сирената се е включила вчера! Имаме още шест дни!
Но той не отговаря, а продължава да тича по коридора, като върти глава трескаво в издирване на свободна ниша.
Изкатервам се в най-близката. В дъното й е приклекнало ужасено на вид момче. Стъписващо ме ритва злобно по главата.
— Какво ти става по дяволите?
— Махай се! — крещи.
— Има предостатъчно място за двама и дори за трима!
— Само по един човек в ниша. В противен случай тя автоматично отпътува. А сега се махай!
Чувствам как нечия ръка ме издърпва навън. Епап е.
— Хайде, ако е прав, трябва да действаме. Всеки от нас трябва да си намери празна ниша. — Втренчва се в Каси и в нейните лотосови крака. — Ти заеми тази! — виква и я насочва към празна ниша на долния ред. — Не допускай никой да те извади от нея — поръчва й, докато тя се пъха вътре. Ритай и удряй, ако се наложи.
Тя кима бързо и се притиска към задната стена.
И после ние четиримата се затичваме по коридора. Във всички посоки летят тела, ръгат се, блъскат се и ругаят. Повече от ясно е, че сирената е хванала всички неподготвени и не на позиции.
Писъци и крясъци. Момчетата се сражават ожесточено за празни ниши. Лее се кръв и пропукват строшени носове, очи биват посинявани. Ние отминаваме цялото това боричкане с ясното съзнание, че не бива да губим време. Периодически изпреварваме по някое момиче с треперещи устни и лице, обляно в сълзи, едва пристъпящо на деформираните си крачета.
Секундите летят — десет, двайсет, трийсет. Все по-малко и по-малко хора тичат по коридорите. Предимно по-малки момчета, избутани встрани или дори измъкнати от нишите от по-големите и по-силни; очите им се стрелкат в различни посоки с все по-нарастваща паника. Пред нас едно плещесто момче измъква кльощавко момиче от ниша и я отпраща с жесток ритник в гръдния кош. Тя дори не се опитва да си върне нишата, а поема по коридора в издирване на незаето пространство, доколкото бързо й позволяват недоразвитите ходила. Хвърля се в една ниша и секунда по-късно дребничко момче е изритано навън. То побягва, превито на две от болка, като се бори да не заплаче.
Завиваме и затичваме по нов коридор. Ето. Празна ниша на горния ред. Сграбчваме Дейвид и му нареждаме да влезе. Когато той започва да протестира — а го прави яростно — Епап го стиска за тила, изръмжава му нещо, а после го натиква безцеремонно далече навътре. И после отново побягваме, като се мъчим да открием друго незаето място. Хвърлям поглед назад и виждам, че Дейвид е показал глава от отвора, а лицето му е олицетворение на страха.
До този момент коридорът вече се е опразнил от изостанали да се приберат. Само тримата сме. Колкото пъти погледна, минавайки покрай някоя ниша, пред мен се изпречва навъсено ужасено лице, а ръцете и краката са в готовност да спрат всякакви опити за избутване от там.
Светлините започват да мигат бързо. Светкат и угасват; после още по-бързо, светкат и угасват. Спираме, а паниката вече започва да ни блокира. Осветлението пулсира като побъркано в пълен синхрон с блъскащите като бесни сърца.