Вятърът духа силно насреща ни. Толкова много апетитен аромат на хепъри, че едва не пропускам един друг ясно отчетлив мирис, който не принадлежи на хепър. Прясна диря, само на минути пред нас. На Ашли Джун е.
52
Ашли Джун
Една седмица след операцията и семейството на Ашли Джун излезе без нея. Още беше отпаднала и имаше висока температура, а болката надолу от кръста и изобщо не беше утихнала. Намаляваха запасите им от плодове, както обясни баща й, а на нея и беше нужна възможно най-силна храна.
Обещаха, че няма да ги има само за няколко часа.
Но не отсъстваха само няколко часа. Никога не се върнаха. Чака ги цял ден, после на следващия и на по-следващия. Ала те никога не се появиха обратно. Това беше последният път, когато видя майка си и брат си.
Но не и последният случай, в който зърна баща си.
Случи се години по-късно, цяло десетилетие, след като го беше приела за убит. След всичкото това време, през което се беше учила да оцелява сама, да подрежда някак живота си без външна помощ.
Стана в Института за хепъри. Когато заедно с останалите ловци беше отведена долу във Въведението. Той се показа от килията си и в началото тя не го разпозна. По същия начин, по който не успя да го разпознае няколко нощи по-рано, когато той се появи на екрана и избра печелившите номера от лотарията. Насред цялото това крещене, слюнчене и пукане на кости пропусна да зърне човека отвъд белезникавата кожа, плешивата глава, мудните и отпуснати крайници.
Видя как тялото му се подава от отвора на килията, вкопана в земята. Нечия ръка вдигна капака, показа се глава, за да надникне. После излезе целият.
Не беше останало нищо от изправената и масивна конструкция на баща й, която помнеше така добре. Този хепър беше бавен и имаше меко шкембе, даващо да се разбере, че е отказал да се бори. Но най-много от всичко се бяха променили очите му, бяха натежали от тъга. Очите му никога не срещнаха нейните, докато изучаваше моливите и химикалките, строени пред нея като стръв. Но именно тогава тя го разпозна.
Изпищя. Ужасяващ писък, който разтресе костите й и разбърка органите й.
От устите на останалите ловци също изригнаха крясъци, но техните преливаха от глад и копнеж, а не от сковаващ ужас.
Видя как се случи всичко с влудяващо забавена скорост. Върлината измъкна отнякъде кинжал и преряза каишите си. Тя изкрещя отново. Но баща й не погледна, не обърна никакво внимание на нейните или нечии други викове, отекващи сред стените на Въведението.
А когато краят настъпи, тя се постара да блокира всичките си сетива. Затвори очи зад тъмните си очила, за да се накара да ослепее. Крещя с пълно гърло, за да заглуши всички други шумове. Но нищо не можеше да бъде сторено за кръвта, която опръска лицето й, защото ръцете й бяха вързани за стълба. Капките от бащината й кръв още бяха топли. Всичко, което можеше да стори, бе да крещи още, но дори това не й се струваше достатъчно, устата й беше твърде малък отдушник за ужаса, изригнал в нея. И когато почувства как език — този на Върлината — облизва кръвта от лицето й, плъзга се нагоре и надолу, така грапав, влажен и лепкав, закрещя още по-силно. Но крясъците на околните продължаваха да са по-силни.
Два дни по-късно отново се намираше във Въведението. И крещеше също както миналия път. Но този път беше от страх. И този път не беше прикрепена към стълб, а препускаше по арената, устремена към входа на килията, а по петите плътно я следваха трима здрачници. От раната на дланта, която си беше причинила сама, капеше кръв. Мирисът й примамваше преследващите я здрачници и ги докарваше до лудост. Докато тичаше, тя мислеше за намиращия се на много етажи над нея Джийн и се надяваше да е успяла да осигури нужното отклоняване на вниманието, та той да успее да се измъкне.
Бягай, Джийн, бягай, крещеше мислено. Сега е твоят шанс да се измъкнеш.
Тя също бягаше, стъпалата й пулсираха, а дробовете й горяха от изтощение. И макар с всяка стъпка да увеличаваше разстоянието между себе си и Джийн, вярваше, че това по някакъв начин ще ги събере заедно в някакъв далечен момент в бъдещето, че бяга успоредно с кръговрата на времето. Щяха да се срещнат отново. Това беше само началото на тяхната история.