Плъзна се напред и пропадна в килията, като успоредно с това дръпна пръта, който държеше капака отворен. Блъсна се силно в земята и ударът в твърдия под разтресе тялото й. Над главата и капакът се хлопна и направи мрака непрогледен. Дращещи звуци от нокти върху метал. И после тънък сноп светлина, проникващ по периферията на отвора. Тримата Здрачници бяха вмъкнали ноктите и пръстите си в опит да вдигнат капака. Ашли Джун скочи на крака и завъртя диска за заключване, докато не се чу прещракване и не се увери, че входът е здраво залостен.
Откри свещи и кибрит. Вътре беше по-широко, отколкото очакваше, имаше размерите на малка спалня. На рафтове покрай отсрещната стена бяха подредени разнообразни контейнери и съдове, консерви с храна и различно пълни бутилки с вода. До най-близката стена имаше проста постеля, на земята бяха струпани спретнато сгънати одеяла, а възглавницата още беше хлътнала в центъра си. Върху малки издатини по варовиковите стени имаше остатъци от отдавна изгорели свещи. Стопен восък бе оформил втвърдени локвички, а част от него се бе стекъл по стените и създаваше призрачен ефект, че те пулсират и са живи.
Едва тогава почувства кръвта. Беше напоила гърба на блузата й. Ръката потрепери, когато бръкна под плата. Напипа три дълги драскотини. Бяха дълбоки и мокри, нанесени успоредно една до друга напряко през гръбнака.
Един от здрачниците я беше закачил.
Раните не значеха нищо, каза си. Не беше инфектирана, ноктите им са били чисти от слюнка. Беше добре, беше добре, беше добре. Именно това си повтаряше в продължение на часове, дори след като адреналинът отстъпи място на нетърпимата болка, дори след като треската изригна от мозъка на костите й. Едва когато се строполи на пода с тяло, лепнещо от ледено гореща пот, и прегърна здраво краката си, най-накрая прие безспорното.
Преобразяваше се.
Изскърца със зъби и си наложи да се изправи на колене. Нямаше да се поддаде. Щеше да се съпротивлява на преобразяването. В килията трябваше да има нещо, което би й помогнало. Започна да търси. Нещо, каквото и да е. Килията представляваше малко и ограничено пространство, така че скоро откри нещото. Но то не беше онова, което очакваше.
Извади изпод възглавницата десетина или петнайсет листа хартия, сгънати многократно на стегнати правоъгълничета. По тях имаше изписани думи. Почеркът не беше на баща й, принадлежеше на друг. Намръщи се, неспособна да го разпознае.
Който и да ги беше писал, трябва да ги беше предал на баща й отвън. Но как? Капакът на килията се затваряше твърде плътно, та да може да бъде пъхнат дори лист хартия. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че бележките са му били предадени тайно по време на Въведението, когато баща й е бил примамван навън от килията, като са му предлагали храна, вода и други вещи от първа необходимост. Който и да бе писал тези бележки, явно ги бе натъпкал в бутилките и консервите.
Прочете ги. Повечето представляваха кратки съобщения с неясно значение.
Тобайъс, аз съм, Джоузеф. Тук съм.
Не мога да повярвам, че си оцелял.
Съжалявам за случилото се със семейството ти. Но знай, че дъщеря ти е жива.
Ориджин е добре.
Организирането на Лова тече по план.
Дръж се там вътре, ще те измъкнем, когато това свърши. Сега е прекалено опасно.
Но последният лист привлече най-силно вниманието й. Тази бележка беше най-дълга, почти писмо.
Тобайъс, провалих нещата. Вчера се осмелих да се върна до сградата „Домейн“ и успях — чудо на чудесата — да проникна на петдесет и деветия етаж. Не можех да повярвам. След толкова много неуспешни опити… Но трябваше да бързам, имах само няколко минути, преди вратата да се заключи.
Натъкнах се на нещо. Купчина стари документи в един овехтял кашон. Говорим за наистина антични документи. Не съм сигурен какво съдържат. Написани са на архаичен език — нещо, наподобяващо почти йероглифи. Ще ми отнеме седмици или дори месеци да ги преведа.
Но чух някой да приближава и в бързането си да се измъкна оставих част от документите разпръснати наоколо и изпуснах тъмните си очила. Осъзнах го едва по-късно. Ако тези очила бъдат открити, веднага ще ги свържат с мен; а липсващите книжа ще предизвикат въпроси. Не мога да допусна да бъдем подложени на такова внимание, което би ги довело до Основоположниците. Рискът е твърде голям.