Щом достигаме стената, двамата със Сиси не забавяме темпо, а скачаме отгоре напълно безпроблемно. Тичаме по пътеката с парапет и наблюдаваме хаоса долу. Из двора тичат членове на персонала, повечето са голи, косите им са разрошени, очите им гледат трескаво и с копнеж. При все напрежението във въздуха, в общи линии става дума за остатъчно вълнение. Присъединяваме се към партито със закъснение, кулминацията му отдавна е отминала, страстите лека-полека започват да се охлаждат. Пирът е свършил.
Ала вместо да забави темпо, Сиси изпитва нов прилив на енергия. Вдига поглед към обелиска, премисля нещо и после се втурва напред. Скача на по-ниско ниво, минава по покрива над една пътека и скача в двора. Едва се е приземила и вече поема напред, тича по някакъв коридор, като че е обсебена от нещо. Не поглежда назад, определено не си прави труда да ме чака. Единственото, което мога да сторя, е просто да я следя с поглед, докато препускам след нея.
Спринтираме по различни коридори и отминаваме групи хора, които се движат напред и назад. Някога намирах вида на тези искрящи със своята анемична бледност голи тела за гнусни. Така и не успявах да разбера обичая им да се събличат по време на лов. Но сега вече знам. Заради вълнението е, заради бушуваща енергия, пулсираща под кожата им. Сграбчвам ризата си и за секунди я накъсвам на парцали. Крещя към небето.
Сиси спира, поглежда ме и отмята глава. В очите й се долавя тревожност, докато наблюдава голия ми торс. За секунда — по-малко, може би една десета от секундата — чувствам срам. Защото тя не се е предала, още не, не напълно. Разбирам го заради дрехите й, още са на нея, неразкъсани. Още устоява. Не е тръгнала да дебне хепъри. Целта й е да ги спаси или поне един от тях.
— Какво има? — питам я.
— Помогни ми да ги намеря.
— На върха на обелиска са. В покоите на Владетеля.
В очите й се прокрадва подозрителност.
— За какво говориш? Помогни ми да открия Основоположниците и тяхната лаборатория, където са складирани стрелите, заредени с Ориджин. — Поглежда към един коридор, а после към друг. — Изглеждат ми все еднакви — процежда ядно.
По-добре да забравим за зрението си. Очите няма да ни помогнат. Вирвам нос във въздуха и вдишвам дълбоко. Ето. Едва доловима следа. С мирис на метал, за разлика от всичко друго в двореца. И дори има бегъл намек за оръжейно масло.
Сиси ме вижда да вдигам нос и се сеща какво правя. Секунда по-късно тя също долавя миризмата. Тялото й се напряга и в следващия момент вече лети по коридора.
Откриваме вратата, водеща към лабораторията. Прегъната е навътре, но пантите и ключалката са удържали. През тесния процеп между касата и избитата врата се прокрадва въздух. Именно така сме успели да определим мястото на оръжията.
Сиси не губи време. Засилва се назад и после блъска тялото си във вратата. Отново. И отново. Присъединявам се към нея и на седмия път влетяваме вътре.
Лабораторията е празна. Не се вижда нито един от Основоположниците. Жалко.
— Насам — произнася Сиси и се втурва към арбалет, лежащ на работния плот. До него са строени няколко стрели, пълни със серума.
Макар да не мога да подуша кръвта в плътно запечатаните стрели, изведнъж започвам да се лигавя неконтролируемо.
— Джийн. — Гласът на Сиси се е променил и се долавя лека заплашителна нотка. Взема арбалета и го зарежда. — Първо ще спрем преобразяването при теб. После и при мен. След това ще се качим в обелиска да открием Дейвид. — Тонът е твърд, но предпазлив. Издаващ подозрение.
Но аз съм подготвен. Готов съм да отговоря.
— Не, почакай.
Вдига арбалета и го насочва към гърдите ми.
— Няма време за чакане.
— Ти не разбираш. Ако спрем преобразяването тук, ще се тътрим със скоростта на охлюви. Няма да успеем да стигнем до обелиска, а още по-малко да се изкатерим до върха, където са покоите на Владетеля. Истина ли е? Няма да изминем и петдесет метра, преди да ни засекат и подгонят.
Тя мълчи и обмисля. Разкъсвана е вътрешно. Битката не е само с мен, но и с нея самата. Не иска да спира преобразяването. Не желае да се връща към тромавото и трудно подвижно тяло на хепър.
— Трябва да побързаме — подканям я. И после следва лъжата. — Колкото по-скоро стигнем до покоите на Владетеля, толкова по-скоро ще освободим Дейвид.