Чувам издрънчаването на метал. Сиси е свалила арбалета от гърба си и е освободила предпазителя. Насочила го е към мен, а бдителният й поглед е фиксиран върху леещата се по гърдите ми слюнка.
— Ще върнем преобразяването сега — заявява. — Ти си пръв.
— Не, почакай. — Думите се замазват в устата ми, напоени със слюнка.
Тя отмята глава.
— Не. Сега. — Казаното от нея прозвучава като бълбукане, удавено в лигите, изпълнили устата й. — Аз ще те прострелям. После ще обърна оръжието и ще прострелям себе си.
Подът започва да трепти. Стените се тресат. Хвърлям бърз поглед навън. Почти са ни достигнали, милионите от метрополиса.
— Почакай — казвам и вдигам ръце. — Просто почакай.
Арбалетът се разтриса. Защото тя също го изживява. Конфликтът. Противоречието.
— Ще те прострелям незабавно — казва. — Не мърдай.
— Чакай.
Тя вперва поглед в очите ми, пробива през неразгадаемото изражение на лицето ми. И вижда там нещо, което се мъча да прикрия, а то е същото, което и тя се стреми да отрече.
Не желаем преобразяването да бъде върнато. Не искаме отново да бъдем ограничавани от хепърската природа.
Ръцете й потрепват, а по лицето й пробягва съвсем бегла проява на страх и тя вдига арбалета към шията ми.
— Никога не забравяй кой си — казва ми и притиска пръст към спусъка.
Бързо движение. Зад нея. Неясно петно, нещо бяло, огненочервени кичури.
Ашли Джун, истински куршум от ярост и скорост, се блъсва в Сиси странично. Тя полита, а арбалетът се плъзва по пода. Ашли Джун се хвърля напред, тялото й се оттласква и се приземява върху оръжието. Завърта се и го насочва към Сиси.
55
Ашли Джун е абсолютният символ на дива красота. В косата й е впримчено вечерното слънце, очите й са грабнали в плен две звезди. Не я наблюдавам през окуляра на снайпера или през затъмненото стъкло на паник стаята. И най-важното, не през очите на хепър. Тя е пред мен тялом. В обвивката на здрачник е, аз я гледам през очите на здрачник. И сякаш я виждам за пръв път. А когато нейният взор пада върху мен, дробовете ми започват да горят, защото съм забравил да дишам.
— Ти — произнася. В монотонния й тон прозвучава лека дрезгавина. Лицето й сияе с алабастрова белота. — Направил си го. Преобразил си се. Знаех, че ще го сториш. — Езикът й се стрелка навън. — Чувстваш се идеално, нали?
— Какво си направила? Каква зла сила отприщи? — пита Сиси.
Ашли Джун насочва лице обратно към Сиси.
— Онова, което всеки друг би предприел в моето положение. Нещо, което би сторила и ти. — Отново се обръща към мен. — Използвах знанията си като свое предимство. Вмъкнах се тук и погълнах толкова хепъри, до колкото успях да се докопам. Беше лесно. Всички бяха в подземието. Също като храна, сервирана на поднос. После на служителите на двореца също им се прищя. Истински гуляй. По-хубаво е, отколкото го описват.
В очите й потрепва болезнен копнеж.
— Трябваше да сме само ние двамата, Джийн. Да празнуваме твоето преобразяване. Колко прекрасно би било. Цялата тази хепърска плът и кръв, които пропусна… — Вперва поглед навън към приближаващото множество. — А сега ти си като всички други, пристигащи със закъснение. Не останаха никакви хепъри. С изключение на един.
Очите ми се отклоняват към аквариумите, към плаващия Дейвид, чиито очи още са затворени.
— Не този — казва.
— Кой тогава?
— Тя — произнася, все още насочила арбалета към Сиси. — След като върнем преобразяването й.
— Спри. Ти не разбираш — заговаря Сиси. — Можем да ти помогнем. Можем да те върнем…
— Съжалявам, но този разговор вече го водихме.
— Не ти е ясно — продължава Сиси. — Ще използваме стрелите с Ориджин серум един на друг и…
— Той ще би превърне обратно в хепъри? — довършва Ашли Джун. — Наистина ли го искате? Бъдете честни. Наистина ли го искате? — Ашли Джун чеше китката си. — Защото досега със сигурност сте осъзнали колко по-удобно се чувствате. Всичко върви толкова по-лесно, нали? Стъпалата и дланите се плъзгат в пълен синхрон, вместо да ги размахвате около себе си като некоординирани израстъци.