— Джийн! — Лицето на хепъра е изкривено заради изживяваните емоции. Страхът струи на талази, от брадичката се стича пот, торнадо от нелицеприятни емоции разтърсва тялото.
Приклякам в готовност да се метна напред. Почти успявам да усетя топлата и крехка плът върху езика си, потичането на кръвта в устата ми, гърченето на тялото под лапите ми.
— Джийн — повтаря отново. Гласът й е по-спокоен, решителен и все пак белязан със страх. Но погледът в очите й е различен. Там няма страх. Липсва паника. Нещо се е променило. Заковава ме на място с очите си. Блокира ръцете ми и залепва стъпалата ми на земята. — Джийн — произнася още веднъж и този път тонът й е напълно лишен от паника, а в изражението й личат едновременно сила и мекота.
Стоя на място и отмятам глава на една страна. И после проглеждам. За миг виждам нещата от друг ъгъл. Зървам ясно знак, белязал съзнанието и душата ми.
Това е Сиси.
И после си припомням; след това я виждам по нов начин. Коя е и какво означава за мен.
От тази ситуация има само един изход.
Прехвърлям ремъка на пушката над главата си, плъзвам пръсти по дългото студено дуло. И го притискам под брадичката си.
— Не! — виква Ашли Джун. — Какво правиш?
— Не мога, не мога — повтарям и дори сега по брадичката ми се лее слюнка и се стича по цевта.
— Недей! — моли Ашли Джун, а белите й ръце стискат здраво арбалета.
— Тогава простреляй ме! — крещя на Ашли Джун. — Простреляй ме със стрела, заредена с Ориджин.
— Не…
— Направи го! — настоявам. — Направи го или ще се гръмна.
— Ти не разбираш. Тя трябва да умре.
— Не! Ти си тази, която не разбира. Ние двамата със Сиси трябва да живеем. Ние сме Ориджин. Ние сме лекарството.
Ашли Джун снижава арбалета.
— Ти и това момиче хепър не сте никакъв лек. Зараза сте. Откритото от бащата ти не е било „лек“. Било е вирус.
— За какво говориш?
Около нас всичко започва да вибрира. Тълпите са пристигнали и не са забавили темпо, когато са се добрали до крепостните стени. Хвърлят се срещу тях отново и отново, докато те, неспособни да издържат на общата им мощ, се срутват. Тела плъзват по прилежащите земи и покриват двореца с лигава белезникава пелена.
Сиси. Хепърската й плът потръпва, по мускулите и подкожната мазнина плъзват съблазнителни вълнички. Остават само няколко секунди, преди напълно да изгубя контрол.
— Стреляй! — крясвам. — Пронижи ме със стреличката.
— Не!
Дулото още е опряно в брадичката ми и аз започвам да притискам пръст.
— Джийн!
Не знам какво ме кара да вдигна поглед. Настойчивостта в гласа на Ашли Джун или необичайният факт, че произнася името ми. Но когато очите ни се срещат, изпълва я странно смирение. Като че току-що е осъзнала нещо. Бавно и много преднамерено поставя арбалета на пода.
После прикляка и извива гръб, сякаш се кани да се хвърли върху Сиси. Цялото тяло на Ашли Джун издава напрежение като изопната струна. Когато вперва поглед в мен обаче, в очите й има повече мекота, отколкото някога съм виждал там. В тях се чете нещо странно, може би почти тъга.
— Погледни луната — продумва. — Истината е в луната.
И после се втурва към Сиси като неясно петно, извърта очи назад и замахва напред с наострени нокти.
Виждам ги като на снимка в един замръзнал миг. Силуета на Ашли Джун на фона на прозореца с коса, вееща се зад нея, докато се спуска към Сиси; и Сиси, мъчеща се да стане от пода, като се оттласква с потни длани.
Натискам спусъка и пушката гръмва.
56
Изстрелът е достатъчно силен, че да запрати Ашли Джун към прозореца. При контакта с тялото й в стъклото се появява вдлъбнатина и то изпъква навън като очна ябълка, но не се чупи.
— Недей — казвам.
Но тя не ме слуша. Ашли Джун се надига, а краката й се подгъват. Тялото й е осеяно с дупки, очите й са стиснати от непоносимата болка, заслепена е от проблясъка. Не се е досетила да затвори очи при изстрела, както сторих аз. Души въздуха, а ноздрите й се разширяват. Мъчи се да определи местоположението на Сиси.
— Недей.
Ашли Джун продължава да се движи. Право към Сиси.
Стрелям отново. Предупредителен изстрел в прозореца. Пробива огромна дупка с диаметър на човешки ръст точно до Ашли Джун. Вятърът духа през нея. Свисти и развява косата на Ашли Джун, а кичурите й сякаш са протягащи се към мен окървавени и молещи ръце.