— Изглеждаш ужасно — каза тя.
— Не се чувствам чак толкова зле. Все още мога да сгъвам левия си лакът. Какво ще пиеш?
— Кампари. — Тя седна и аз махнах на келнера. — Виждам, че си изчел всички вестници с новините от Лондон.
Аз се усмихнах.
— Не трябва да се вярва на всичко, написано в тях.
Тя се облегна назад.
— Е, Оуен, свърши се. Всичко свърши.
— Да. Съжалявам за Алек.
— Наистина ли? — попита тя с равен глас. — Та той едва не те уби.
Аз вдигнах рамене.
— Той не изчисли правилно скоростта и посоката на действията на Уилър. Но затова пък тактиката беше добра.
— Въпреки че те издаде? — Тя не можеше да повярва на ушите си.
— По дяволите! Та ние не си играехме игрички. Залозите бяха твърде големи. Уилър трябваше да бъде унищожен и ако единственият начин да се направи това е, като се жертва изпълнителят, то тогава няма избор. Уилър се целеше право в сърцето на държавата. А в това време министър-председателят се готвеше да го направи министър и само бог знае какво щеше да стане след това.
— Ако всички държавници са като Алек Макинтош, тогава Бог да помага на Великобритания — каза тихо Алисън.
— Не ставай злъчна. Той е мъртъв. Уби себе си, а не мен — никога не забравяй това.
Келнерът донесе питиетата и прекратихме разговора си, докато той беше до нас, след което Алисън каза:
— Какво ще правиш сега?
— Имах посещение от Люси. Разбира се, не мога да направя много с това рамо, трябва да изчакам да заздравее — може би месец или два.
— В Южна Африка ли ще се върнеш?
Поклатих глава.
— Мисля, че вече са ме прехвърлили към основните действуващи лица — изпих питието си. — А ти?
— Не съм имала време да помисля. Трябва да свърша много неща в Лондон, като изключим погребението. Личните работи на Алек трябваше да бъдат прегледани и прекарах доста време с адвоката му.
Наведох се напред към нея и прошепнах:
— Алисън, ще се омъжиш ли за мен?
Главата й трепна и тя разля няколко червени капки кампари на масата. Погледна ме така, сякаш бях някакъв напълно непознат, и отговори:
— О, не, Оуен.
— Но аз те обичам безкрайно много.
— И аз те обичам, Оуен. — Долната й устна затрепери.
— Тогава какъв е проблемът? Подхождаме си толкова добре.
— Ще ти кажа. Ти си вторият Алек. След двадесет години, ако оцелееш дотогава, ти ще седиш в малка занемарена кантора, ще правиш планове и ще караш хората да вървят по свирката ти точно като Алек. И няма да го вършиш, защото ти харесва, а защото ще мислиш, че е твой дълг. И ще мразиш работата и себе си — точно както Алек. Но ти ще продължиш да я вършиш.
— Все някой трябва да го прави.
— Но не и човекът, за когото ще се омъжа. Веднъж ти казах, че съм като насекомоядно растение. Искам да водя нормален живот като всички жени и да живея някъде в зелените покрайнини на малък английски градец, облечена цялата в туид — усмихната и спокойна.
— Не виждам причини да не го правиш.
— И да остана на заден план и да прекарвам дните и нощите си сама, когато си на работа? — Тя поклати глава. — Няма да стане, Оуен.
Обля ме някаква вълна на възмущение и остро изговорих:
— Тогава защо се върна отново тук, в Малта?
Тя ме изгледа смаяно.
— О, Оуен, съжалявам. Ти си си помислил, че…
— Не се сбогувахме и Армитидж ми каза, че ще се върнеш. Какво друго можех да си помисля?
— Отлетях до Англия с държавен самолет — каза тя тихо. — Върнах се, за да взема моя… и да ти кажа «довиждане».
— Да ми кажеш «довиждане» — просто така!
— Не! — пламенно отговори тя. — Не просто така. — Очите й се напълниха със сълзи. — Оуен, всичко се обърка.
Хванах ръката й.
— Била ли си в Мароко?
Тя ме погледна уморено, като си мислеше, че това е най-обикновена смяна на темата на разговора.
— Да, познавам го доста добре.
— Може ли твоят самолет да отлети за Танжер оттук?
— Да — отговори тя несигурно. — Но…
— Имам нужда от почивка. А и трябва да си наваксам за изминалата година и половина, която беше ужасно скучна. Обзалагам се, че от теб ще излезе чудесен екскурзовод в Мароко. Никога не съм бил там и ще имам нужда от такъв.
— Опитваш се отново да ме умилостивиш — каза тя, а очите й ми се усмихваха. — Мейв О’Съливан ме предупреди да внимавам.
Също така Мейв ми беше казала, че аз не съм мъжът за Алисън Смит. Може и да е била права, но аз трябваше да опитам.
— Никакво обвързване и никакви обещания — каза Алисън.
Аз се усмихнах. Шест седмици заедно бяха достатъчно обещание за мен. Много неща можеха да се случат за шест седмици.