Отиде до вратата, даде нареждания и се върна.
— Хората си мислят, че тук в участъка по цял ден пием чай, нещо като заведение за редовните посетители на затвора. Няма откъде другаде да сте си го помислили освен от телевизията.
— О, не. Нямаме телевизия в Южна Африка.
— Наистина ли? — каза Брънскил. — Колко интересно! А сега — за тези диаманти. Мисля, че…
— Какви диаманти? — прекъснах го аз.
Продължихме в същия дух. Той успя да ме извади от релсите повече, отколкото Джървис, защото беше по-хитър. Не беше толкова глупав да лъже за неща, които знаех, както направи Джървис, а и по-добре се справяше със задачата да ме смаже, като проявяваше упорството на жужеща муха. Донесоха вода в една гарафа, както и чаша. Напълних чашата и жадно я изпих, след което я напълних отново и пак пих. Брънскил ме гледаше и накрая каза:
— Напихте ли се?
Кимнах, той протегна ръка и внимателно хвана чашата с края на пръстите си и я отнесе. Когато се върна, ме погледна със съжаление.
— Не вярвах, че ще се хванете на въдицата. Знаете, че нямаме право да ви вземем отпечатъци, докато не ви признаем за виновен. Защо ни позволихте да го направим?
— Бях уморен — казах аз.
— Това е много лошо — каза той със съчувствие. — А сега да се върнем на диамантите…
Междувременно Джървис влезе в стаята и направи мълчалив знак на Брънскил. Те застанаха до вратата и заговориха с тихи гласове. Брънскил се обърна.
— А сега погледнете тук, Риардън. Вие сте разобличен. Имаме достатъчно доказателства, за да ви тикнем зад решетките за десет години. Ако ни помогнете в издирването на диамантите, това би смекчило присъдата ви.
— Какви диаманти? — попитах уморено.
Той шумно затвори устните си.
— Добре — каза грубо. — Вървете насам.
Последвах го, като вървях между него и Джървис. Придружиха ме до една голяма стая, в която имаше дузина мъже, изправени до стената.
Джървис каза:
— Няма нужда да обяснявам за какво е всичко това, Риардън, но ще го направя, защото законът го изисква. Това са хора, които ще спомогнат за вашето идентифициране. Други трима ще влязат по-късно, след като се подредите по ваш избор някъде в тази редица. Можете да сменяте мястото си, ако пожелаете. Разбрахте ли ме?
Кимнах и отидох до стената, като застанах трети поред. Мина известно време, след което влезе първият свидетел — една стара дама — нечия мила майчица вероятно. Тя отиде до края на редицата, след което се насочи право към мен и ме посочи.
— Това е той.
Истината беше, че никога не бях я виждал. Изведоха я, но аз не си направих труда да сменя мястото си. Нямаше никакъв смисъл наистина. Както каза Брънскил, вече ме бяха разобличили.
Следващият свидетел беше младо момче на около осемнадесет години. Той дори не си направи труда да отиде до края на редицата. Застана пред мен.
— Това е той. Той го направи.
Третият свидетел също не се помъчи да играе сценки. Погледна ме веднъж и каза на висок глас:
— Това е момчето. Надявам се, че ти остава още да живееш, приятелю.
Отмина, като потриваше главата си. Той беше пощальонът — не чак толкова смъртно ранен, както Джървис искаше да го изкара.
В крайна сметка всичко свърши и Джървис и Брънскил ме върнаха обратно. Казах на Джървис:
— Направили сте чудо — върнали сте към живот този пощальон по-скоро, отколкото очаквах.
Той ме изгледа свирепо, след което по лицето му се разля мазна усмивка.
— Откъде знаете, че това е пощальонът?
Вдигнах рамене. Както и да погледнех нещата, бях сгазил лука. Казах на Брънскил:
— Кое е проклетото копеле, което ме изпорти?
Изражението му не издаваше нищо.
— Нека да го наречем просто «информация», Риардън. Ще бъдете съден утре сутринта и ще трябва да се явите пред съдията. Ще се погрижа вашият адвокат да присъства.
— Благодаря ви — казах аз. — Как се казва той?
— Господи! — възкликна той. — Вие наистина сте хладнокръвен. Адвокатът ви се казва мистър Маскъл.
— Благодаря отново — казах аз.
Брънскил повика един сержант, който ме настани в килия за през нощта. Хапнах малко, след което се изтегнах на леглото и заспах почти веднага. Денят беше уморителен.
2.
I
Маскъл беше нисък, набит мъж с проницателни кафяви очи и с невероятно чувство за собствено достойнство. Видях го малко преди да решат да ми лепнат обвинението. Фактът, че ще работи за един престъпник, ни най-малко не го притесняваше. Странно нещо е това да си адвокат — професия, в която моралът не се зачита за пет пари. Един известен и уважаван адвокат ще направи всичко възможно, за да защити своя клиент, бил той убиец или изнасилвач, и когато той бъде оправдан или признат за невинен, адвокатът ще приеме овациите. След което с чиста съвест ще се прибере и ще напише писмо на издателя на «Таймс», в което яростно ще протестира срещу нарастването на престъпността. Наистина това е една шизофренична професия.