— Прав сте. Трябва да посетите моя. Ще ви се стори скъпичко, но ще го уредим. — Той отвори едно чекмедже и извади дебела пачка банкноти.
— Ще ви трябват за всекидневни разходи.
Гледах невярващо, докато той броеше петлировите банкноти. Отдели тридесет от тях.
— Нека да бъдат двеста — реши той, прибави още десет и бутна купчинката към мен. — Надявам се, нямате нищо против да са в брой. В нашата работа се гледа доста отвисоко на чековете.
Натъпках парите в портфейла, преди да е променил решението си.
— Не е ли малко необичайно от ваша страна? Не очаквах да бъдете толкова щедър и непринуден.
— Предполагам, че ще покрият разходите — каза той с разбиране. — А и знаете, че трябва да ги заслужите.
Предложи ми цигара.
— Какво става в Йоханесбург?
— Все същото, с малка разлика — казах. — Откакто заминахте, е построена нова дванадесететажна сграда.
— Само за два месеца? Не е зле.
— Издигнаха я за двадесет дни — отвърнах сухо.
— Напред, южноафриканци! А, ето го и чая.
Мисис Смит постави подноса с чая на бюрото и придърпа един стол. Гледах я с интерес, защото всеки, на когото имаше доверие Макинтош, беше необикновен. Тя не изглеждаше различна, което може би се дължеше на обичайния костюм и приятна усмивка, които са характерни за всички секретарки. Помислих си, че при други обстоятелства бихме могли да се разбираме чудесно с нея — разбира се, ако мистър Смит не е наблизо.
Макинтош махна с ръка.
— Ще влезете ли в ролята на домакиня, мисис Смит?
Тя се зае с чашите и Макинтош каза:
— Няма нужда от повече инструкции, нали? Тук сте, за да вършите работа, Риардън. Мисля, че вече можем да поговорим конкретно за задачата, която ни предстои.
Смигнах на мисис Смит.
— Колко жалко!
Тя ме погледна, без да се усмихва.
— Захар? — бе всичко, което попита.
Макинтош сплете пръстите си.
— Знаете ли, че Лондон е световен център на търговията с диаманти?
— Не, мислех, че е Амстердам.
— Там се извършва шлифоването. Лондон е мястото, където диамантите се купуват и продават във всички степени на обработка — от шлифовани камъни до готови бижутерийни изделия — усмихна се той. — Миналата седмица бях на едно място, където цели торби с диаманти се продаваха като топъл хляб.
Приех чашата чай, която мисис Смит ми предложи.
— Предполагам, че са добре пазени.
— Наистина — каза Макинтош. Ръцете му бяха разперени като на рибар, който току-що е изтървал риба. — Вратите на складовете са толкова здрави и сигурни, помещенията са бъкани от електронни «играчки», така че само ако мигнеш, и цялата лондонска полиция ще е по петите ти.
Изгълтах чая и оставих чашата.
— Аз не съм касоразбивач — казах — и няма да знам откъде да започна. Мисля, че имате нужда от професионалист и, между другото, ще са нужни няколко души.
— Успокойте се. Именно южноафриканците ме наведоха на мисълта за диамантите. Те имат много полезни качества. Малки са, леснопреносими и се продават добре. Това е онзи тип работа, за която би се захванал един южноафриканец, не мислите ли? Знаете ли нещо за аферата «Ай Ди Би»?
Поклатих глава в знак на отрицание.
— Не е в моята област.
— Няма значение, така може би е по-добре. Вие сте умен крадец, Риардън, затова винаги сте се измъквали от неприятностите. Колко пъти сте били в затвора?
Показах му зъбите си в нещо като усмивка.
— Веднъж — за осемнадесет месеца. Беше доста отдавна.
— Наистина. Променили сте си начина на действие и целите, нали? Не позволявате никакви факти от миналото да излязат на бял свят и да провалят плановете ви. Както вече казах, вие сте умен крадец. Мисля, че това, което имаме предвид, съвпада с вашия вкус. Мисис Смит е на същото мнение.
— Нека чуя за какво става въпрос — казах предпазливо.
— Британската поща е удивителна институция — рече Макинтош сякаш между другото. — Казват, че имаме най-добрата пощенска система в света, други мислят обратното, ако се съди по читателските писма в «Дейли Телеграф», но жалбите са характерна черта на англичаните. Застрахователните компании обръщат голямо внимание на Британската пощенска служба. Кажете ми, какво е най-отличителното свойство на диамантите?
— Това, че блестят.
— Необработените не блестят — отбеляза той. — Необработеният диамант изглежда като парче от обикновена стъклена бутилка. Помислете отново.
— Твърд е — казах, — може би възможно най-твърдото нещо.
Макинтош раздразнено цъкна с език.
— Той не мисли, нали, мисис Смит? Кажете му.