Погледнах към Форбс, който каза:
— Това са само онези правила, които засягат лично теб, разбира се. Също така ще бъдеш местен от килия на килия без предупреждение, ще претърсват килията ти, както и теб самия, когато им хрумне. Всичко това, знаеш, ще бъде много мъчително.
— А вас какво ви засяга? — попитах.
Той вдигна рамене.
— Всъщност ни най-малко не ме засяга, освен че ми е жал за теб. Ако не беше толкова глупав, щеше да се измъкнеш лесно от тази бъркотия.
— Да се измъкна от затвора?
— Страхувам се, че нямах това предвид — каза той със съжаление, — но комисията по преразглеждане на делото би погледнала с по-друго око на теб, ако ни съдействаш.
— Какво точно искате да направя?
— Изплюй камъчето, Риардън — уморено каза той. — Знаеш какво искаме. Диамантите, човече, диамантите.
Погледнах го право в очите.
— Не съм виждал никакви диаманти. — Което си беше и самата истина — от началото до края на тази отвратителна история не видях диамантите.
— Виж какво, Риардън, знаем, че си го направил, и го докачахме доста убедително. Защо се опитваш да си играеш на невинен? Господи, човече, осъден си да прекараш четвърт от живота си в затвора, мислиш ли, че ще ставаш за нещо, когато излезеш? Съдията беше прав, че не си струва усилията.
Аз отговорих:
— Длъжен ли съм да седя тук и да ви слушам, или това е част от наказанието?
— Не, ако не искаш — каза Форбс. — Не те разбирам, Риардън. Не разбирам как можеш така спокойно да гледаш на нещата. Добре тогава, ще опитаме нещо друго. Кой ти каза къде ще бъдат получени диамантите? Откъде знаеше кога точно щяха да ги донесат? Наистина е много интересно.
— Не знам нищо за това.
— Не знаеш нищо за това ли? — повтори той. — Е, какво пък — може би наистина не знаеш. Може и това да е истината. — Той се облегна назад на стола си, отвори уста да каже нещо, но се отказа и се втренчи в мен. След няколко минути избухна в смях. — О, не! — каза той. — Не би могло и да бъде по-просто. Не би могъл да бъдеш изигран, нали, Риардън?
— Не знам за какво говорите.
Форбс удари с юмрук по масата.
— Пристигаш в Англия и след четири дни извършваш кражбата. Тя трябва да е била предварително организирана — не би могъл да направиш всичко за три дни. Та ти задигаш диамантите и след това те мистериозно изчезват. Къде са? Очевидно някой друг трябва да ги е взел.
Той се ухили злорадо.
— Не би ли могъл този някой да е същият, който се е обадил по телефона и е написал анонимното писмо? Предаваш диамантите и след това те сбарват, Риардън. Твоето умно приятелче, което е замислило всичко, здраво те е натопило. Не е ли така?
Аз мълчах.
— Какво искаш да ми покажеш? Честност между мошеници? Не се прави на по-голям глупак, отколкото вече ми показа, че си. Твоят приятел те продаде на закона за някакви си червиви сто хиляди лири, а ти се застъпваш за него. — В гласа му се долавяше възмущение. — Не си мисли, че ще се измъкнеш от затвора и ще тръгнеш да го търсиш. Няма да е никак лесно. Ще пиша до Министерството на вътрешните работи и ще докладвам, че твърдо си отказал да ми съдействаш. А това означава, че ще останеш в тази категория безбожно дълго време, без да се взема под внимание какво докладва директорът на затвора. А би могъл да си живееш добре тук, да бъдеш съвършеният затворник. Но след като прочетат доклада ми, никой няма да ти цепи басма.
Отвърнах колебливо:
— Ще си помисля за това.
— Няма да е лошо — отвърна той властно. — Ако искаш да ме видиш, просто кажи на началника. Но не се опитвай да ми играеш номера, Риардън. Не ми губи времето. Ти правиш това, което искаме, а ние ще ти доведем твоето приятелче. Ще го разпънем на кръст. А ти ще се отървеш от тази отвратителна категория. Нещо повече, ще се погрижа съдът да преразгледа делото в благоприятна за теб светлина. Повече от това не мога да направя, нали?
Лично аз се съмнявах, че може дори и толкова. Един детектив-инспектор е дребна риба в Скотланд Ярд и ако си мислеше, че съм толкова тъп да не разбера накъде бие, много се лъжеше. Всичко, което Форбс искаше, беше да разкрие загадката и да получи повишение като човека, който разгада неразгадаемото. Веднъж направеше ли го, аз можех да вървя по дяволите. Нямаше да представлявам нищо — просто още един мошеник, който е пропял, а кой ще тръгне да спазва обещанията си към един престъпник. Как можем да говорим за честност между крадци!
Казах бавно:
— Двадесет години са много време. Ще си помисля за това много сериозно, мистър Форбс.