За щастие, тези неща не бяха задължителни и можеше до известна степен да избираш с кого да се занимаваш. Така пренебрегнах двама, преди да открия подходящия за мен човек. Той идваше от време на време и говорехме за всичко. Нито веднъж не се опита да ми напълни главата с глупости или да промени светогледа ми. Той също беше живял в Южна Африка, така че имахме нещо общо. Но тъй като бях «крайно опасен», всички тези разговори се водеха под зоркото око на надзирател. Веднъж се опитах да пробутам едно изречение на африкаанс и моят събеседник отговори на същия език, при което полицаят се намеси и ни спря, а директорът ни смъмри. Но, слава богу, не получих черна точка.
Свещеникът на затвора Кларк също ме посещаваше понякога. Той не беше досадник и с него се разбирахме добре. Основната му дилема беше свързана с неговата религиозност. Трудно му беше да приеме закона «Обичай враговете си», когато самият той служи на едно паство, заключено зад решетки. Тази мисъл според мен много го потискаше.
Но най-готин от цялата група беше Андерсън — служителят, който отговаряше за добруването на затворниците. Той направи много за мен и мисля, че докладите му до директора бяха окуражаващи. Благодарение на него получих радиото, придобивка, за която бях работил доста усърдно. В библиотеката ходех веднъж в седмицата, както беше правилото, и при всяко посещение ме придружаваше надзирател. Затова попитах Андерсън дали не бих могъл да вземам двойно количество книги за две седмици напред, като по този начин намаля задълженията на и без това претрупаните от работа полицаи.
Той схвана мисълта ми и се съгласи. Мисля, че успешно му внуших, че съм на тяхна страна и се опитвам да помогна. Когато предявих желание да имам радио, никой не се възпротиви и скоро след това ми бе дадено разрешение да посещавам образователните курсове в затвора. В крайна сметка, ако пред себе си имаш двадесет години затвор, логично е да ги запълниш.
Избрах да уча английска литература и руски. Малко се колебаех за руския, но накрая всичко се нареди както трябва. Нямах намерение да завършвам нито един от курсовете, ако можех. Просто се опитвах да им внуша, че Риардън се е примирил със съдбата си. Така че се залових за работа с голямо усърдие. Беше хубав параван, а и все пак правех нещо смислено.
Единственият затворник, с когото се сближих по това време, беше Джони Суифт, който излежаваше тригодишна присъда за кражба с взлом. На затворнически жаргон кратките присъди от шест месеца до две години се наричат «сън», тези от две до четири — «клъцване», а по-дългите от четири години — «разтягане». Джони беше пратен зад решетките заради злоупотреби в офиси след края на работното време, така че той излежаваше «клъцване», а аз — «разтягане».
Той по-скоро беше проницателен, отколкото умен. Даде ми много съвети за дребните риби сред надзирателите и за това как да се предпазвам от неприятности. Веднъж, когато ми смениха килията за стотен път и бях в много кисело настроение, той се усмихна:
— Това е наказанието да бъдеш известен. Знам една килия, в която няма никога да те сложат.
— Коя е тя?
— Онази в ъгъла, дето е Снуки.
Снуки беше едно странно, малко човече, което постоянно се хилеше и беше вътре за грабеж.
— И защо да не ме пъхнат там?
Джони се усмихна.
— Много просто — главният канал минава оттам и не е трудно да се измъкнеш, ако покопаеш малко.
— Даа, разбирам — отвърнах замислено, — значи те вярват на твоя крадец Снуки, така ли?
— Крадец ли? — възмути се Джони. — Той е толкова крадец, колкото леля ми Фани. Той сам се набутва тук. Всеки път, когато го освобождават, рони слонски сълзи. След това отива и прави някоя нескопосана кражба, за да го приберат отново.
— На него му харесва тук?
— Ако си израснал като Снуки, и за тебе затворът ще е повече от роден дом — кисело отвърна той. — Но все пак не и за постоянно.
След време Джони ме посъветва:
— Внимавай с кого говориш. Аз не бих вярвал на никого.
— И в теб ли да се съмнявам?
Той се подсмихна:
— Най-вече в мен, приятел. Казвам ти сериозно, внимавай със Симпсън — той е голям подлец. Ако го видиш да се навърта наоколо, дръж си устата затворена.
Каза ми от кого още да се пазя и наистина се поучудих за някои от тях.
— Тези боклуци са готови да изпортят всекиго, за да се подмажат на директора и да получат поощрение. Но само си губят времето, той е твърде хитър, за да се занимава с тях. Знае какво става тук и без техните доноси.