— В пакета би трябвало да има сто и двадесет хиляди. Знаеш, че собствениците преувеличават, за да пипнат по-голяма застраховка.
Той кимна.
— Може и така да е. Нещо друго има ли?
— Да. Мислиш ли, че бих могъл да продам диамантите за цялата им цена? Това не е, като да продаваш нещо законно. Трябва да го знаеш по-добре от всички.
— Играй — каза той спокойно, — гледат ни… Би могъл да ги продадеш на пълната им цена, ако си достатъчно умен. А ти си. Не е малко това, което си направил. Щеше да се уредиш страхотно, ако не те бяха хванали.
— Диамантите бяха обработени. Шлифовани са в Амстердам и са върнати тук за монтиране. Диаманти от тази величина са гледани на рентген, фотографирани са и регистрирани. Били са шлифовани два пъти, а това означава неимоверно спадане на цената. А има и нещо друго — не бях сам. Имам съучастник, с когото делим наполовина. Той го планира, а аз го извърших.
— Момчетата обмисляха и такъв вариант. И не са сигурни какъв е точно твоят случай. Твоят човек ли те изпорти? Защото, ако е така, ти нямаш пукнат грош, нали? А това означава, че не ни трябваш.
— Не беше той — казах аз, като се опитах да прозвучи убедително.
— Носи се слух, че е точно обратното.
— Новината може да е разпространена от онези досадници Форбс и Брънскил, но те си имат причини, сам знаеш.
— Може би — отвърна той замислено. — Кой е твоят съдружник?
— Няма смисъл да ме питаш — казах твърдо, — не го издадох на ченгетата, няма да го кажа и на вас. Това само по себе си трябва да докаже, че не ме е предал. Моят приятел и аз изпипваме нещата много внимателно и можем сами да се грижим за работите си. Нямаме нужда някой друг да го прави вместо нас.
— Засега този въпрос ще го оставим настрана. Ще поговоря с момчетата. Но това отново ни връща към основния въпрос за големите пари. Какъв беше твоят дял?
— Изчислихме го на четиридесет хиляди лири — отвърнах спокойно, — които са на сигурно място. Ще ги получите чрез мен, а не чрез моя приятел.
Той се усмихна едва забележимо.
— От швейцарска банка?
— Точно така. Парите са сигурни.
— Но все пак наполовина, нали? По хиляда лири за двадесет години — доста евтино. Ще те измъкнем оттук и извън Великобритания, а ако решиш да се върнеш, си е твой проблем. Но нека ти кажа нещо — не се опитвай да ни изиграеш. Хубаво ще бъде да имаш парите, защото в противен случай никой няма и да чуе повече за тебе. Надявам се, всичко е ясно.
— Да, абсолютно. Вие ме измъквате оттук и получавате парите. Не съм се отказал.
— Ще предам всичко това на момчетата. От тях зависи дали ще те одобрят за наш клиент или не.
— Ако групата ви е наистина толкова способна, Кози, какво, по дяволите, правиш още тук? Не мога да си го обясня.
— Аз съм връзката с организацията. Един вид съм нает на работа от тях. А и след две години така или иначе излизам оттук. Защо да си създавам неприятности? Когато ме освободят, ме чака добър и сигурен бизнес навън. Защо да провалям всичко? Би било много рисковано да се върнеш обратно в Англия.
— Това не ме притеснява. Бях само една седмица тук като турист. Не знам нищо за това място, а и не искам да знам.
Кози премести една фигурка.
— Шах! — Той замълча. — Има и още нещо. Напоследък много се сближихте със Слейд, нали? Виждал съм ви много пъти да си говорите.
— Помага ми по руски — казах аз и преместих царя.
— Това трябва да се прекрати — каза Кози с равен глас. — Ще престанеш да общуваш със Слейд, иначе сделката се проваля, независимо колко пари имаш.
Вдигнах поглед, невероятно изненадан.
— Какво, за бога…
— Това е положението — каза той спокойно и премести офицера. — Шах!
— Само не ми казвай, че отгоре на всичко сте и патриоти — засмях се аз. — Каква е причината?
Кози ме изгледа засегнато.
— Би трябвало да си по-предпазлив, а не да задаваш въпроси. Прави каквото ги се казва. — Той се обърна към Смийтън, който минаваше покрай нас: — Знаеш ли, Риардън почти ме победи — което си беше чиста лъжа — и има големи шансове за победа в турнира.
Смийтън ни изгледа безизразно и отмина.
III
И така, нямаше връщане назад — бях вътре в играта. Чувствах, че напрежението в мен расте, но сега беше породено от надеждата, а не от безнадеждността. Дори започнах да си подсвирквам, като бършех масите с усърдие. Смийтън ме наблюдаваше с одобрение или нещо подобно, доколкото той може да го покаже. Държах се като идеалния затворник.
Подчиних се на заповедите на Косгроув и започнах да избягвам Слейд, който от време на време ми хвърляше погледи, пълни със съжаление. Не знаех защо Косгроув искаше да направя това, но сега не му беше времето да протестирам. Въпреки всичко ми дожаля за Слейд — той нямаше много приятели в затвора.